автор: Varion

ЧЕРЕН ЛЕД
Когато суровият мраз сковава краиниците и спира сърцето Предсмъртните викове се давят в свирепата ледена вихрушка, далеч от слуха на състраданието

Разомир беше коленичил. Смътни образи проблясваха в съзнанието му. Не беше съвсем сигурен къде се намира, но знаеше че е на тъмно. Усещаше, че нещо поддържа тежестта му, но не можеше да установи какво имаше под коленете и дланите му. Слаби и нечленоразделни звуци витаеха около него, но изведнъж нещо прикова вниманието му. Един могъщ и нетърпящ отказ глас закънтя в мрака.
- Отвори очи варварино! Разкрий истинската си същност и приеми облика който ти се полага по рождение! Приеми своята сила. Приеми своята отговорност!
С огромна мъка Разомир, отвори клепачи и замръзна. На една скала пред него бе кацнало същество, невиждано по тези краища от столетия. Могъщите му нокти се врязваха в скалата, а мощните му криле се протягаха величествено. На челото му блестеше червен кристал а очите му издаваха сила и мъдрост, недостижими за никого другиго. Черният дракон разтвори челюстта си и изрева.
- Отвори очи!!
Съзнанието на варварина увисна в безметежност за момент и след това той усети стремглавото ускорени, а после светът изчезна в блясък ярка светлина.
**
Разомир трепна и отвори очи. От дракона нямяше и следа, а обстановката беше все така заледена и негостоприемна, но сега той се движеше в коридор от изваян лед. Всъщност той не се движеше, а нещо го носеше. Варваринът се огледа и осъзна, че последният оцелял древен пазач на планината го бе нарамил и го носеше все по-надълбоко в това ледено място. Или може би беше все по-нависоко? Около тях, в ледените стени, бяха изваяани образи на битки и лудост. Същества, каквито той никога не бе виждал, нападаха и разкъсваха всичко около тях, а на всяко изображение над бойното поле бе увиснала алена звезда, простираща лъчите си над демоничните създания. Незнайно защо това му бе смътно познато, но от къде, не можеше да си спомни.
Той изруга наум и с едно рязко движение се опита да се отскубне. Великанската сила на противника му би била достатъчна да задържи всеки друг мъж, но не и могъщия варварин. Въпреки че успя да се освободи, Разомир се приземи тежко, а главата му все още бе замаяна и това притъпи реакцийте му. Гигантът се обърна и протегна ръка да хване плячката си отново. Разомир инстинктивно се опита да извади меча от ножницата на гърба си, но сега там нямаше нищо. Проклинайки ситуацията той приклекна и вложи цялата мощ на тялото си за да удържи замаха на противника. Стоманеният захват на варварина се впи в ледената ръка и даже за негово собствено учудване почти я спря. Той дръпна рязко и леденото същество залитна от собствената си инерция. Разомир отчаяно се огледа за път за отстъпление, защото знаеше че без оръжие нямаше шанс срещу подобен противник. Острият му поглед се спря на един страничен коридор и тои се подсмихна, защото явно мислената молитва, която бе отправил към своя бог, бе чута.
Варваринът хукна по коридора и с голямо облекчение установи че той е прекалено тесен за исполинския му съперник. Той тича дълго време, докато гневните ревове на древния пазач не стихнаха зад него. Стълби продължаваха нагоре, после надолу и пак нагоре. Коридорът на няколко пъти се превръща в нищо повече от пукнатина в ледената скала и после пак преминаваше във внимателно изсечен проход. Тук картините по стените продължаваха, но сега във всяка една от тях имаше седем могъщи фигури, който отблъсваха демоните, а лъчите на червеното кълбо бяха насочени единствено и само към тях. И всичко продължаваше да му изглежда смътно познато. Точно когато Разомир започваше да мисли, че всъщност неговия бог може би има прекалено черно чувство за хумор, коридорът свърши и се превърна в обширна зала.
Вроденият инстинкт на варварина накара сетивата му да се изострят до краен предел. В центъра на залата седеше трон от блестящ черен лед, а върху него бе седнала величествена фигура, която до този момент оставаше неподвижна. Разомир се спря за да огледа обстановката по-добре, но един предмет лежащ пред трона прикова вниманието му. Тъмното острие, което до преди няколко часа стоеше в ножницата му и му бе отнето, сега го примамваше да бъде отново негово. Той присви очи и бавно се запридвижва към меча, като не отделяше поглед от човека на трона. След няколко напрегнати мига Разомир вече виждаше добре мъжа седнал пред него. Той бе намерил своя край тук много отдавна. Одеждите му бяха на магьосник от висока класа, но те, преди много време, бяха загубили внушителния си блясък. Очите на човека бяха застинали, загледани в момент от времето достъпен само за него и неговите спомени. Варваринът се приближи по-близо и с немалка погнуса установи, че черния оттенък на трона се дължеше на кръвта просмукана и кристализирана в леда. Тя несъмнено принадлежеше на магьосника, но защо му е била отнета по такъв жесток начин, Разомир не знаеше, а и едва ли искаше да разбере.
Един познат, разгневен рев измъкна варварина от размишленията му. Той се обърна готов да посрещне ледения гигант, и направи няколко крачки назад, грабвайки меча си и заемайки защитна позиция. За негова изненада древната статуя не се впусна в атака, а просто отпусна ръце, отстъпи назад, приклекна и зае същата позиция в която Разомир я бе видял първо на планинския склон. Варваринът реши да се възползва от ситуацията, но когато понечи да атакува установи, че нещо задържаше краката му. Един бърз поглед му показа, че черният лед се бе проточил от трона и се разпространяваше нагоре по него. Той замахна с меча си и едно голямо парче от леда отхвръкна настрани, но то бе моментално заменено. Разомир вложи цялата си исполинска сила за да се отскубне, но независимо колко яростно се бореше, ледът продължаваше да пълзи нагоре по тялото му, обездвижвайки го. Скоро единствено главата му бе останала извън сковаващата прегръдка и той неволно обърна поглед към човека на трона, чудейки се дали същото не се бе случило и с него. За негово учудване крайчетата на устата на замръзналия магьосник се бяха разтегнали в лека усмивка. Разомир понечи да изпсува, но ледът го покри напълно. После светът му избухна в милиони нюанси на болката.