автор: rodenavlotos

Нощта е безпощадният косач,
посичащ с лунния си сърп класа на слънцето
и аз умирам- слънчев лъч по здрач,
изронил себе си до сетното си зрънце.
Не трясна гръм в живота ми, не заваля,
небето ми преливаше от синьо.
Кой да насити прецъфтелия ми свят
с омайващия дъх на детелини?
Докато мислех- всичко е наред,
отишли си от мен дори пчелите.
Отнесли тихичко и мановия мед
и кошерите, заедно със питите.
От дарове данайски се тресе
светът ми и рискува да потъне.
Когато някой слънцето ти поднесе
очаквай то да те изпепели до дъно.
Свисти косата в тъмното, докосва,
поемам дъх, но дъх не ми достига
и с него заедно отлита в Космоса
затихващата песен на авлига.