автор: pijama

Разтваря се нощта на ножица
Прегъва се към скута й денят
и слънцето навлиза по дълбоки пещери
зад червените отблясъци, в скали.

Повдигнати поли
на ниските мъгли в дола.
Обливат се скалите в злато.
Разгърдено потръпва якето ми
И ме поклаща вятър.

Пясъчни се спускат в нея дните
и изтеклото им време
въздъхва и издъхва от нега
и полепва разтопено лято
в колелата.

По главата ми,
разлята нощната роса
на ручеи се стича по гърдта на якето,
и по полепналата прах на лятото
(Така се правят кал и хора.)

Хубаво е у дома (си спомням),
а самия дом - не помня.
Всеки път, когато си поискам,
мога да се върна
в този спомен

и полепналата по краката есен може
да ми го напомни

Спуска се денят
по скута на разтворената нощ
и ножиците й се дръпват
нежно...