автор: dheh

Мисля си как изобщо не е вярно, че котките само се разгонват, когато прибирайки се в къщи виждам двете рижавелки на покрива на гаража да си говорят.
После женската случайно изчезва и аз чувам жалостното мяукане на мъжкия. Сядам на столчето на майка ми, за да видя как изглежда светът оттам - забулен от розата й и си спомням как съседката дойде и оряза клоните й, за да мога да се прибера след едно дълго лято по моретата, когато тя, розата, беше избуяла и препречваше пътя. Съседката се обеси, а животът продължи без нея. Дъщеря й роди внуче на опечаления й съпруг и всички престанаха да се питат защо го е направила.
А аз.. каквото и да направя, само Боян ми е в главата. За каквото и да мисля, винаги една друга нишка бръжди в мозъка ми и човърка, бръмчи или ехти. Това дори не е мисъл, а едно постоянно присъсвие, дихание, наблюдение. Неговото. Дори, когато онази сутрин отивах на работа и наблюдавах момичето, как излиза от градината и докато си мислех, че сигурно беше тичало там с прекрасното си тяло и скъп анцуг, който обвиваше цялата тази стегнатост, докато възкликвах наум: ами, да! тялото е постановка за живот, за щастие може би, докато си представях как средният й квадрант най-вляво е претъпкан с осмици, пак онази жичка се промуши между всичко.
Лошото е, че приятелите ми в един момент, ще започнат да се уморяват от мен. Ще им омръзне да им мрънкам все за моята огромна любов, за нашето нещастно разминаване и затова как аз преди не му вдигах телефона, а не мога да изтръгна дори мълчание от него. Преди мълчахме понякога. Беше толкова хубаво да мълчим.

Обичам - тупти тази мантра в сляпоочията ми. Не искам огромна любов, която трае само няколко дни, само няколко месеца, само една година. Но мина само една година, откакто той сви любовта си набързо като одеяло и си тръгна. Остави една дървена кутия за обеци, коледния ми подарък. Казваше, че е гладувал за да може да ми направи коледен подарък. И една синя гривна.
Едно розово момиче ми каза, че трябва да си купя розов кварц. Утре ще си купя розов кварц задължително. За-дъл-жително.

Стигам най-после до машината за кафе, но някаква жена ме е изпреварила. Торбичката, която е помъкнала, е толкова изтъркана около найлоновите дръжки, че се питам коя година пускаха такива. Сега жените се разхождат с жълти торбички от супермаркетите. Костюмът й също е ужасно стар и безвкусен. Трябва да я изчакам да си направи кафе от машината, така че я наблюдавам в гръб. Никой не се отказва от сутришното си кафе. От набързо издоеното кафе, след подрънкването на стотинки в железния брояч. Кафето е като заслужена почивка. Сутришна пауза, в която осъзнавам, че още съм тук, че приятелите ми може би все още ме обичат, а Б. все още така ме е зарязал. Опитвам се да свикна с тази мислъл, да заглуша това бръмчене и глуха болка, поглеждайки купчината работа за днес. Малка планинка, която трябва да изравня, за да остане време за мечти и усмивки и пауза. Този път не с кафе, а ром може би.

Първа причина, за да не се привързвам към никой. Работа.
Втора причина – всичко това изглежда прекалено мелодраматично, въпреки че чувствителните хора обикновено оценяват чувствата, радват им се, защото в края на краищата не може всичко да се крепи само на секс.

На път съм да отрия третата причина. Преминавам през града безшумно, с леките стъпки на индианка, или на котка, през обявите по сградите "Дебелата Краса ще ви подстриже само за два лева". Ръцете и ресните по тях, разперени, приличат на миглите на тотем. "Чичко Тотем, моля, не искай много жертви днес". Какви ли чак толкова могат да бъдат жертвоприношенията на хора с плитко дишане? Я вместо това, да изпушим по една трева в края на деня, но после няма да чакаме рейс 44 на Сточна гара в Пловдив, този рейс е варненски.
Все ще мога да срежа това въже, и да кажа – хайде, върви си. Маминка – мамината ми баба казваше – на мъж да не вярваш, даже и червата му да се влачат по земята. Винаги това ми е изглеждало грозно. А маминка беше обичана жена. Красива. Като актриса. Приличаше на Вивиан Лий. После времето и работата я смазаха. И двете причини отпадат.
И така трета причина – грозното. Никога не бива да е грозно.

В търсене на четвъртата причина пиша още смс-и, които остават без отговор. В един момент свиквам с липсата на отговор.
Говоря си на чаша вино с Иления. Тя казва, че се прегръща като малко дете, плачещо дете, в моменти на слабост и му казва, че всичко е наред, че е обичано че има кой да се грижи за. Такива неща.
- Това е ужасно – казвам аз
- Защо? Винаги помага, при децата и при възрастните
- Не мисля. Започвам да се уравновесявам заради срама.
- Какъв срам?
- Срам че споделям с другите чувствата си.

Пета причина - на работа съм и два пъти се разхождам до нотариуса за един ден.
Първият път докато вървя по тротоарите, подслушвам разговор на две отегчени продавачки на алкохол и цигари. Тази, която се е облегнала на дървото пред магазина казва: "Онзи ден ходих при един шаман (!!!) и той ми каза никога да не заставам с гръб към дърво..."...
Вторият нахълтвам - а вътре цяла делегация от хора. Стоя в коридора и си махам с едно платежно. Чувам ги, че си говорят вътре на английски, вратите са отворени и аз пак "подслушвам". Единият бритиш ме вижда, излиза, взима едно списание за коли и ми казва "Хелоу". "Хелоу" - отвръщам аз. Нищо за времето, че е горещо и прочие. Йес, индиид. После ми се обажда непознато момиче. Чела стиховете ми и казва, че й харесват. Оперна певица. На всичкото отгоре с половин крак в Пловдив. Може би е добре най-после около мен да има нови хора.


Щеста причина – сутринта, минавайки покрай пазара, видях една слаба бабичка да продава връзка магданоз. Само по 15 ст. След два часа, тя беше застанала на друг ъгъл и връзката беше повяхнала. Купете си магданоз, купете си. Защо сега всички си купуват кибрит, когато малката кибритопродавачка вече е мъртва? Давам си дед лайн.

Седмо – слушам Цепелин. Така или иначе моята линия винаги е на Джулай.

Осмо – едва ли един дедлайн ще свъши работа. Затова си купувам китайски ксанакс и се опитвам да не мисля през деня за него поне с пловината си мозък иначе, не бих могла да свърша никаква работа.
Но се вглеждам още по-усилено в нещата наоколо. Хората обичат да стоят на брега на нещо. На брега на морето, на брега на булеварда, на брега на прозореца, а от върха на планината - на брега на нищото. Все едно трябва да преминат към някакво друго хибридно съществуване, защото само една среда не ги удовлетворява. А аз стоя на ръба на стола и гледам брега на любовта. Тя идва към мен и си отива. Водата й ме плаши, когато идва към мен, когато се оттегля, аз намирам пръснатите мидички и рапани, в които има някакакво ехо от спомени. Никога не съм обичала отразения шум от море. Той е сребърен и тъжен. Предпочитам да заспя задълго. Много задълго. Повече от позволеното. Така ми казваше и той. Не се самоунижавай.

Девето – срещам едно момиче, което познава и двама ни. Тя ми подарява две свещи. Бяла и златна. Да съм ги запалела, докато сме заедно. Аз ги отварям още преди да знам, че няма да се видим. Гледам как горят. Един полъх е достатъчен, за да ги наклони в една посока. Съпоставени по между си обаче, единият пламък се отдалечава, а другият иска, търси да полегне на рамото му. И всичко е толкова естествено. Защо търся противоестественост като бягам от очевидното.

Прибирам се от работа. Днес беше толкова равно. Виждам двама влюбени. Държат се за ръка. Тя е почти толкова скандална като мен, въпреки че е облечена прилично, а дяволитата й усмивка се крие в ъгълчетата на устните й. Поглеждам него. Той само я следва. Не можем да се разминем по тесния тротоар. Те не ми отстъпват. Но вдигат хванатите си ръце, за да ме всмучат в тях. Хванах се в клопката им, но не се обърнах да им кимна. Нека врят.

Отдавна мъртвата линия отмина. И така – както винаги и навсякъде, друга палатка, друга котка, друго шалте. И аз на друг огън. Все едно – нали всички се забавляват и никой не прави трагедия от някакви чувства. Чувствата ни са едни малки човечета, които ние от време на време подритваме, препъваме се в тях, гаврим се с тях. И колкото повече се гаврим, толкова повече те растат. Те порастават и започват да ни душат с многоцветните си ръце.

Пътуване до Иракли. "Талантливите хора са луди" - казаха Водният Дух и другите хора, с които ме срещна мястото. Наистина поговорихме си за бекграунда пеи писането. Все пак ясно е, че хората искат да се ебат, не да говорят за изкуство и талант. Най-доброто, което могат да направят е да си отглеждат децата там. Деца, които носят книги с календари на маите. Те ме разпознават като жълто семе с много, много енергия. Но енергия винаги ми е липсвала и сега... сега мога да попътувам единствено на стоп в себе си.