автор: dani78

Рая стоеше напрегната и развълнувано препрочиташе телеграмата, с която я канеха да й връчат награда от издателството. Тържеството щеше да се състои само ден след рождения й, или казано с други думи, след 30-годишния й юбилей. Капки сълзи се стичаха от очите й и тя не можеше да повярва, че толкова високо бе отличена нейната скромна поезия.
Замисли се- та кой ли би могъл да събира стихотворенията й толкова грижливо през годините и да ги бе пратил на това реномирано издателство? Чудеше се и не вярваше на очите си, а в погледа й и сърцето й бяха примесени чувства- на гордост, радост, от които се четеше и нотка на някаква сбъдната далечна и лелеяна мечта. Някога като момиче тя често се заглеждаше в стихосбирките, внимателно подредени на рафтове в училищната библиотека и жадно заучаваше стихотворения от известни автори. Това й доставяше необикновено удоволствие, а и така знаеше, че научава нещо, различно от връстниците й. И все пак момичето не можеше да се начуди кой беше могъл толкова старателно да пази стиховете й, писани повечето на ръка преди години.........Едва ли са мама и татко. Те и двамата бяха работници в голямата фабрика до града, обичаха своите дъщери, трудеха се усърдно от сутрин до здрач, а после излязоха на пенсия , която едва им стига сега да си купуват лекарства и хляб. Нямат си понятие от литература, издателства....... На приятелки стихотворения не бе давала, а в университета, в старопрестолния град, почти не бе споделяла дори, че пише. Кой ли можеше да е тогава? Някое гадже, което още да я обичаше и така усърдно да бе събирало стиховете?Не, не ,всъщност едва ли. Днешните момчета не бяха такива романтици, а и тя някога бе любовчийка и не бе имала толкова дълга и трайна връзка. Тогава я озари мисълта. Сети се, прехапа устни и високо изкрещя: Само кака е!
Сега вече Рая се разрида с глас и си спомни как освидетелстваха още като дете, кака й Светла, за тежко заболяване на мозъка, като й отпуснаха някаква нищожна помощ. По-голямото момиче не можеше да ходи нормално на училище, трудно се научи да чете, бавно боравеше с числата, вървеше приведена и леко заекваше, почнеше ли да говори. Родителите й страдаха като я гледаха какви усилия полага, за да бъде като другите, но силно си я обичаха. Опитваха се да купуват на дъщерите си модерни дрехи, нови книги, ходеха семейно на църква в неделя и не преставаха да се молят- да се случи чудото, голямото момиче напълно да оздравее. С времето Светла се пооправи малко, но не можеше да се труди сама напълно. Дадоха й пенсия за инвалидност, с право на работа, но никой не я вземаше. Болеше я много, но си мълчеше. Излизаше на малката пейка пред старата им схлупена къща, заобиколена от високи блокове, докосващи почти небето, сядаше и започваше да чете оръфаните и изхвърлени от Рая книги, гледаше до късно вечер звездите на небосклона и се опитваше посвоему да разсъждава за живота в природата. Някога всички деца на улицата й се присмиваха, избягваха я, никой не искаше да дружи с нея . Светла изживяваше мъката си стоически за възрастта си, като само по дълбочината на зениците й се изписваше някаква скрита огромна болка, тъга, но заговореха ли я някои от по-възрастните жени, предимно махленски клюкарки, с усилие се усмихваше и казваше: “Добре сме. Аз някой ден ще се оправя напълно и ще радвам дома ни. Ама защо не говорите за Рая? Тя е толкова хубава и умна......Сестри сме, а всъщност”..............После пак се зачиташе в някоя книжка, стискаше устни и игнорираше любопитните погледи на комшиите й.
Годините минаваха, Светла ставаше вече жена, а никой не й обръщаше внимание, почти не я забелязваха момчетата или пък само някак хладно й кимваха. Знаеше, че това го правят само и единствено да привлекат вниманието на по-малката й сестра. Не им се въобще сърдеше, а напротив опитваше се някак задълбочено да проумее хищническата природа на човека, да си обясни психологически порива на нагона.....и като че ли в много случаи успяваше. Тя не се противеше на съдбата, свиваше се на пейката пред дома им и продължаваше да чете или пък бродира гоблени. Всичко, с което се захванеше- правеше с любов, усърдие и някакво свещено за възрастта й примирение. Рая пък растеше, оформяше се като красива кокетка, събираща погледите на околните. Тя бе и много умна, хитра по женски- въобще на човек не му стигаха думи да я опише..... Един ден започна да пише и стихове, а как само като синци редеше думите в изречения, стоплящи сърцето и навяващи огромна любов. Родителите им се гордееха и не скриваха възхищението си от по-малката сестра, а на Cветла понякога й ставаше мъничко тъжно, усещайки как цялото внимание изчезва от нея. Тя неизменно четеше стиховете на Рая, радваше се като малко дете от сърце за по-малката си сестра, винаги намираше думи, с които да я окуражи и насърчи. Понякога й задаваше теми за размисъл. Съветваше я да си събира написаното или тя, самата, тайно й ги събираше в книжна папка, прошнуроваше ги, а после ги препрочиташе и гледаше като сакрални предмети, оставени й за пазене с огромна любов и почитание. Светла не съжаляваше за нищо, не завиждаше на Рая, че й върви в живота и учението, а всеки ден се молеше пред иконата в стаята им само да им винаги върви и сестра й да бъде много обичана и щастлива. А удари от живота по-голямото момиче ежедневно поемаше..... Нямаше да забрави, когато Рая доведе първото си гадже у тях. Той беше последен курс в езикова гимназия в голям град, висок, слаб, облечен с риза и скъп марков панталон, изчистени до безупречност от прах обувки, каквито обикновено рядко носеха момчетата от улицата, гладко намазани с черна боя. Седнаха у тях на масата в хола, но никой не започваше разговор. Рая се усмихваше щастливо, бяха двамата хванати за ръце, а майка й искреше. Пиха кафе, по едно време се заговориха трескаво, ядоха от любимия на малката сестра кейк, а в един момент момчето попита някак глупаво: “Всичко ми харесва у вас, но някак не мога да намеря приликата помежду ви! Извинете ме!”.
Настана гробно мълчание, майка им пребледня, а после излезе от стаята и отиде да си поплаче в кухнята. Рая онемя за няколко минути, после каза някак примиренчески: Хайде да излезем!”. Станаха и тръгнаха...........
Рая завърши с отличие училище, имаше си и кавалер, студент, за бала, а когато я изпращаха за ресторанта, всички улисани от красотата, прическата й и тоалета, забравиха да поканят Светла с тях да излезе на центъра и се снима със сестра си. Светла я заболя много, остана сама вкъщи, а когато родителите й се върнаха от центъра с приповдигнато настроение, тя се скри в малката стая, бързо оправи леглото, зави се с едно старо одеяло и се направи на дълбоко заспала. Майката и бащата я погледнаха, сълзи леко се наляха в очите им, а жената само промълви: Горката, оставихме я сама за малко, а тя е заспала!
Рая с всяка година се разхубавяваше, вървеше й и в университета. Гаджетата й се лепяха, не след дълго започна и работа в Търново, където остана. Намаляха посещенията в родния й дом, а възрастните й родители ги болеше, че тя намира все по-малко време за тях и Светла. Някой път майка й тайно се обаждаше и я молеше” Звънни на Светлето, ей тъй, да си поговорите- помниш ли как някога лежахте на малкото сгъваемо легло на вилата, заспивахте следобед там, а татко ти Ви разказваше някой път приказки......... Рая охладня и веднъж в пристъп на женска суета и раздразнение каза на майка си” Мамо, аз не съм като Светла. Тя е болна, ще си я гледаме, но аз копнея за любов и приключения. Авантюристка съм, животът ме целува днес и аз не искам да загубя ласките му, взирайки се само назад. Разбери ме правилно. .....А кака пак ще обичам, но не искам да съм като нея- болна и невзрачна”. Светла чу случайно този разговор. Веднага се скри в малката стая, сълзи потекоха от очите й, но пак стисна зъби. Не заспа до сутринта. Не осъди по-малката си сестра, само я болеше, че най-близкият й човек бе изрекъл тези думи, явно вече примирил се, че тя едва ли щеше да се излекува някога и стане значима за момчетата и живота. Все пак момичето застана рано сутринта пред иконата и помоли Господ да дава все така радости на Рая и не я наказва за появилата й се суетност.
Светла мислеше много за сестра си това лято, когато Рая не се прибра през отпуската й. Нямаха пари, за да си позволят да й купят някакъв скъп подарък за рождения й ден и затова момичето реши някак уникално да изненада по-малката си сестра за празника й. Мисли дълго и се сети– щеше да изпрати забравените от сестра й стихотворения, писани толкова отдавна, които беше събирала през годините, на едно популярно, сравнително ново, издателство. Не се сърдеше, че Рая не я бе поканила още за юбилея, но бе убедена, че това щеше да бъде най-големият подарък за 30-годишнината й, ако ли пък се харесаха и получеше отговор. Всичко това тя щеше да го направи тайно от родителите си, за да може всички да ги изненада и да не бъде само в очите им един болен и искащ единствено грижи и внимание човек. Така Светла отиде в един нет клуб, недалеч от тях и написа дълго писмо, което внимателно огледа за грешки, до издателството. За него бе чула някак случайно по радиото и нямаше търпение да открие уебстраницата му и разбере дали може да изпрати стиховете на сестра си. Престраши се и пусна мейл. След ден- два получи отговор, че може да изпрати за преценка стиховете. Събра сили - намери прилежно прибраните стихове в олющеното от времето ученическо бюро, подреди ги още веднъж по години, сложи ги отново в папка, купи огромен книжен плик от пощата и отиде в една куриерска фирма , вземайки пари на заем от една тяхна близка за разходите за пратката. Вълнуваше се неимоверно. Момичето не разбираше от авторски права, но се притесняваше к`во ще стане с тези толкова скъпи й ръкописи- щяха ли да се издадат, звучаха ли актуално, можеше ли най-сетне да изненада приятно Рая?.....
Не след дълго дойде отговора от София, а той беше, че стиховете са прекрасни и ще бъдат публикувани, като авторът им ще бъде номиниран с награда. Светла се много развълнува, почервеня цялата, вдигна кръвно, като се наложи да отиде до болница, но отказа да остане, защото сърцето й гореше, а и развълнувано, примигвайки от радост и напрежение, каза на дежурния лекар новината-“ Рая е поетеса, ще й публикуват стиховете, а после наградят”. Докторът й постави успокоителна инжекция и я пусна, но момичето не се успокои до сутринта- все за сестра й мислеше. На другия ден, когато малко се пооправи, скришом отиде до пощата и се обади в издателството, помолвайки ги сами да известят сестра й за заслужената награда. Мислеше си: Как желая да изненадам, Рая! Колко много само си я обичам........
Сега Рая нямаше думи, цялата трепереше, облята в пот и сълзи, развълнувана до най-малката клетка на слабото й тяло, четеше и не вярваше на телеграмата. В този момент звънна телефона. “Сестра ми е” - прочете на телефона тя и веднага вдигна:
-Благодаря ти- рече й на пресекулки Рая- ти ми направи най-големия подарък, а аз напоследък, май, малко бях ви позабравила. Прости ми искрено!
-Няма нищо. Аз пазих твоите стихотворения през годините, изживявах посвоему написаното от теб, копнеех да имам само частица от твоя живот, но.....затова реших поне да пазя стиховете и така да опознавам света........Бъди много щастлива, мила моя, а аз ще бъда до теб неизменно, доколкото ми позволяват силите!
После джиесемът прекъсна, а Рая продължи да плаче. Какъв подарък само! Единствено човек, страдал и обичащ такъв можеше да направи..................