автор: azzurro

Обикновено жените в нейният род бяха трътлесто тантурести. Защо? Задаваше си въпроса от дълго време. В младостта си недоволстваше от това божие дарение с прицел. С времето се бореше ту с бричовете, ту с широкият си ханш, докато настъпи една по-улегнала възраст, в която накрая се съгласи със себе си и миряса. Просто постигна едно завинаги сключено мирно съглашение. И така заживя в хармония и сигурност. Канеха я тук и там. Отиваше, макар и сама, но вече знаеше, че е самата себе си, такава, каквато се приема.
. Накрая, не че вдигна бялото знаме, просто разбра. Разбра, че вероятно нейните гени от самосебе си са се пренаредили от престояване назад във времето по миндери, големи, пухкави и удобни възглавници на сладки приказки и тиферич, на шарена, следобедна сянка под лозниците, до масичка с чаши ароматно кафе и леблебии, за да върви по-леко приказката. Абе, кефлииска работа. А времето се е точило като шербет,без да бърза. Ей затова сега си носеше широкия ханш като ваза или делва. Но нали ви казах как щраква капана, заложен от природата. Кой капан ли? Ми оня, дето, като ти дойде пуберитета те кара да се почесваш тук и там и да не знаеш рак ли си, птица ли или жаба. Бута те подритвателно, докато не се превърнеш, например, от грозна патка в лебед. И тогава настъпва другото - бой на хормоните, голямо бъчкане, докато не си намериш някой, с който да мирясаш. Хормоните де, карат те да побесняваш, да се рунглявиш да си мислиш, че слънцето изгрява единствено и само за теб. И такива ми ти работи. После, после ли? Ами без да се усетиш и времето току виж се изтъркаляло къмто една кротка есен. През това време хормоните са се поуморили вече и не са така настървени. И една сутрин се събуждаш като да ти е все едно. Никой и за нищо не те дразни. Чудиш се защо - хормоните са намаляли и поумряли в теб. Каквото е трябвало да свършат са го свършили успоредно с теб; да се възпроизведеш няколко пъти например. И ти си кандисал. Всъщност, сега от позицията на този ъгъл имаше прекрасната възможност да наблюдава събитията като през далекоглед. Някои идваха, ругаеха, караха се, псуваха, сърдеха се, после настъпваше примирие. Тя си седеше, даваше съвети като султан и ги оставяше да правят каквото си искат. Знаеше, че не е нужно да настоява. Съдбата си беше съдба. Всеки я градеше както намери за добре, без дори да вижда, че може да я промени. Само им казваше подсмихвайки се, докато те късаха нерви. Я, я да видим, какво е разбъркала госпожа съдбата в гърнето с възможности. Но никой не обръщаше внимание на това. Не били знаели. Естествено заслепени от собственото си Аз как да знаят? Затова ходеха по разни врачки да им гадаят бъдещето.Така една ранна, мъгливолигава и сивкава утрин се озова на пътя за едно село със странното име Мукорово. Дърветата, оглозгани от вятъра, без листа, мокреха паважа и шосето. Сивотата нямаше граници. Пристигна, като си мислеше, че всичко ще мина бързо, нали си бе записала час. Какво бе удивлението й като още в самото начало видя върволицата от спрели коли. Намери място за паркиране и се запъти към небезизвестната къща. С приближаването разбра, че работата е още по-сериозна. Големият двор бе пълен с хора. Толкова рано, си помисли. Бе готова да се върне обратно, но нямаше накъде. Бе в капана на хорската измислица и като със силно лепило и тя се залепи за тях. Утешаваше се, че в определения час ще влезе и айде към къщи. Времето са заточи и това и даде възможност да се поогледа какво става около нея. Първото, което я стресна бе гласът на малък говорител, който изпищя с мъжки глас проточено:
- Марийка да влезе!
Ха, и тука ги викат по говорител. Айде бе, високите технологии помагат къде ли не. Е, въздъхна тихо и взе да ходи напред назад. След малко видя как в двора влезе една жена. Разгъна масичка и положи една купчина вестници. И чакащите настървено закупуваха. Какво да правят, как да си убият времето, след две кафета кандисваш, не щеш повече. Говорителят изпищя следващо име. Реши да е по-активна и да разбере каква е тази работа, часът й отдавна мина. Разбута леко хората в малкото коридорче и се намърда заедно с тях. Удари я миризма на спарено и лой от домашен сапун. Почти стигна до стаичката с гадателя и забеляза момче, което даваше наставления на хората. Аха, каза си, нещо като секретар. Сега ще го разпитам. Взе да го подкопава с разни въпроси, докато стигна до същината. На въпроса защо като си е запазила час не я викат, отговора беше. Ами аз ги давам часовете, а той ми е казал да са се в 8.00 . Божеее, рече си, къде съм попаднала. А зад нея прииждаха хора и хора от кои ли не градове. Най после има шанса да види шамана. Плешиво теме с коса, останала около черепа, като ореол и една тънко сплетена, безцветна плитчица, като на ония баби, с тънките плитки, като ги разчепкат, че дълго, дълго ги решат с дървения гребен, сякаш си спомнят за моминските коси. Тъъъкмо реши, че и нейният ред е дошъл и хоп пича каза, че затваря кепенците. За следващата седмица пак по това време. Мамичката ти, си рече, изяде ми времето да ти гледам кълвящите кокошки по двора и търговийката с вестниците. И тенката ти опашчица, да те питам за чий дявол си я вързал. Бабите роболепно ти носят в човенче манджичка, а ти ще разиграваш хората. Тръгна си с едно голямо наум. Мина седмица, две, но оная гадателска гавра не я оставяше на мира.
Не си знаели съдбата хората. Знаеха, как да не знаеха, каквото са посели и извървели това ще се нареди. Толкова ли сте кьорави. Хай да му се невиди. И какво бъдеще, кой ти говори за това! Всички мрънкат колко деца имаш, какви дертове. Кой няма дертове. Подпитат те и хоп готово. Той взе, че ми позна. Позна ама нанай. Стана една сутрин. Нали ви разправях за гените и миндера. Докато водата под душа й оросяваше мозъка, ама все тогава й идваха разни идеи, взе че се сети. Ми да, картите на мама. Минаха през ръцете на баба й, тя връткаше една броеница, докато ги нареждаше и шепнеше разни неща. После останаха на майка й и тя така, за разнообразие, хвърляше от време на време на някоя приятелка, или на домашните, необуздани птици. А тя все зяпаше незаинтересована настрани. Но ухото й чуваше след няколко дни, бе знаеш ли, че позна. Всичко каквото ми каза излезе. Взе малко леблебия и стафиди и отиде до майка си. Баба й кротко придрямваше на миндерчето, подпряна до прозореца. Обичаше си ги и двете. Бяха като вълшебна приказка. Особено баба й, разправяше и смешни, и тъжни неща с мек глас, и тя се потапяше в него. Гледаше да не я събуди. Но тя я усети и отвори едното си око. Познаваше от вратата, каква е целта на посещението й. Отвори и другото око и я загледа втренчено и по-особено. Хм, тъкмо теб сънувах и ти дойде, я чу да казва. Сънувах, че те виждам сред много хора да седиш и да им разправяш нещо. Ама главата ти не е твоята, на нейно място - латерна. Ти въртиш дръжката и тя си пее, а хората слушат ли слушат, че и други, все нови заприиждат. А ти от време на време сменяш мелодиите. Тъкмо се опита да каже нещо и устата й остана така, зяпнала. Показателни бяха сънищата на баба й. Ама този съвсем изпревари събитията.