автор: severianin

“...нека никога нищо да няма,
за да няма какво да се губи.”
П. ПЕНЕВ

Нямам нищо!
Ако смятам грубо,
спастрих само болки и обиди.
Значи няма нищо да загубя,
случи ли се утре да си ида.
Значи нямам за какво да жаля
и какво да ме задържа още.
Пътят свършва – грапав и разкалян,
свири вятър,
пада мракът нощен...

Казах вече – всъщност нямам нищо!

Имам само дом със стряха стара
и едно опушено огнище,
на което времето изгаря;
имам нея, двамата ни сина,
внучките и книгите.
Това е!

Значи вече мога да замина,
ако утре ме застигне краят?

Имам още няколко другари,
своя кръв далече по чужбина,
имам думи – десет Ниагари,
спомени – товар и половина;
имам този вятър над реката,
пеликаните с криле могъщи,
литнали от Сребърското блато,
като бели кръстове над къщите;

имам още ветренския залез,
нощните видения сред мрака,
кикота далечен на чакалите,
шепота на утрото в листака;
имам над могилата отсреща
на луната златната пендара,
имам шепа звездна жар гореща...

...Всъщност имам бялата си старост.

Нямам нищо ценно, нищо мое,
дето да ме спира на земята –
мой е Дунава, на юли зноя,
сънния покой на тишината;
имам топли дъждове, и хладни,
имам бури, дето ме разнищват,
и слънца, и сенките по пладне...

Но това е малко, всъщност – нищо!
Беден съм дошъл, ще тръгна беден –
нищо нямам, ако смятам грубо...

Само питам:
след мига последен,
толкова ли много ще загубя?