автор: secret_rose

Мери.
Анкара, гедже конду, 1975.


Минава. Всяка сутрин минава и никога не спира. Улус не е място, където някой се спира. Не и от нашите хора. Туристите не знаят, нищо не знаят, затова в най-големия пек се катерят по стените на калето и щракат ли щракат с големите си апарати с големи черни очи. Била съм къде ли не, видяла съм свят. И ви казвам, макар да не чувате – на света няма нищо за гледане.

Мери разтърка очи, отпи глътка кафе и наметна на раменете си протрита жилетка. Закъсняваше за работа, минаваше 7. За всеки 10 минути закъснение – по лира от заплатата. Онзи с тефтера седеше на вратата сякаш само за да брои кой колко минути закъснява. Забърза по склона надолу покрай кирпичените къщи с дълги простири към спирката на долмуш номер 97 и помаха след пощальона, отдавна отминал по направление. Возилото дойде точно навреме. Тези малки, претъпкани минибусчета минаваха на половин час и в тях никога нямаше място. Хората се тъпчеха един върху друг, предаваха от ръка на ръка монетките от по лира до пластмасовото отделение за пари в дясно от волана на шофьора, после търсеха къде да се хванат за да не ги изсипе тежестта на поредния завой. Пискюлите, овесени на огледалото за обратно виждане подскачаха в тон със стържещата песен на Сезен Аксу – музика, която според Мери следва да се слуша късно вечер в компанията на добър приятел а не в долмуш, в който навсякъде са окачени синци против уроки, снимки на внучета, мустакати синове и хавлийки с извезано по тях златно „Машшаллах” и „Аллах корусун”. Ние сме странна нация, мислеше тя, докато сбутваше дама с две големи пазарски чанти които едва придържаше, за да се опре по-удобно на седалката вляво и ако може – по-близо до прозореца. Дори в този ранен час на деня вонята на пот, парфюм и напрежение притискаше тежко сетивата и отнемаше всякакво настроение за един ползотворен ден.

Ако имах дете. Само ако имах дете... Бих променила живота си. Децата са всичко. Учители и бариери, спирачки. Децата са смисъла, който виждаме в очите на мъжа, застанал насреща. Гледах твърде бързо, виждах само безсмислие, в очите им нямаше живот. Освен в очите на Емир-Хан. Емир-Хан... момчето без думи.

Долмуша спря и Мери слезе. Две преки след светофара и после на ляво. Пред банкомата отново имаше върволица от чакащи. Ръката и импулсивно докосна пришития към хастара на сакото джоб. Целият и живот бе скрит в него, на топло. Затова винаги носеше едно и също сако и работеше в банка. За да го наглежда. Още не му бе дошло времето, чакаше.
Дежурният на портала я поздрави и посочи часовника. Забърза. Смъкна протритата жилетка от раменете си, смота я в найлоновия плик от Kipa, оправи гънките на полата и влезе. На бюрото я очакваше синя едра папка, куп хвърчащи бележки, забодени с кламер и чай. Повдигна чинийката, разтвори пакетчето мед и го източи в топлата вода. Изцеди капка лимон. Така я научиха да го пие в Европа, а тук да го сервират по Европейски ги научи тя. Не понасяше парещите стъклени колбички, винаги я разплакваха. Напомняха и Емир-Хан и влажните му от качак очи. Без него денят щеше да мине по-леко, и нощта също. През последните години всеки ден и всяка нощ минаваха по-леко без него.

...

Болу, Турция. 1975.


Искаше да я забрави. За да я забрави би променил и името си дори, не само живота, дома, навиците. Би напуснал напрегнатият и, изпълнен с търсене и копнежи свят и би си заминал без да се обръща. Само да знаеше къде е, за да поеме в обратна посока и никога да не я среща. Помака се бе оженил повторно а от нея нямаше и следа. Бе се развела, както бе обещала, бе живяла месец с родителите си и после бе изчезнала. Не знаеше къде да я търси а му бе нужно, за да избяга. От нея, от себе си или от балона, в който се бе заключил и който носеше името и.
Високите борове спускаха дълги сенки над тъничката лунна пътека. Тук небето бе изпъстрено с безброй звезди и сякаш бе по-близо до земята. Гората бе мълчалив събеседник, без думи подсказваше знайни и незнайни тайни, вливаше тишина в напрегнатото му съществуване и смиряваше душата му. Нощем. На сутринта всичко се повтаряше наново. Първоначално мислеше, че да избяга от шума и света ще бъде лесно, копнееше да бъде лесно. Тук, далече от градовете и хората светът се бе завърнал с всичките си грапавини и пищеше в ушите му до безумие. Дългите месеци бяха напълно еднакви. „В пустинята, Емир-Хан, иди в пустинята” нашепваха безброй вътрешни гласове а той притискаше с длани уши и мечтаеше да не ги чува. Трета есен бе на прага, застудяваше. Едва дочака слънцето да се покаже над върховете, облечен и готов, без да мигне и за минута, хвърли сака в пикапа, запали и потегли. Кривият черен път се виеше надолу към Менген селцата, очукан и посипан с попадали листа, съчки, иглички и камъчета, грапавини и дупки, в които износените гуми на возилото заекваха, кашляха и отказваха да подминат, досущ изпречилите се в главата му мисли, заседналите в душата му греди и... Очите му заиграха към падащата надолу мъглива панорама през запотеното стъкло, спря и слезе, понесъл взор към кристалните езера, проблясващи на оскъдната светлина и сълзите му закапаха като болезнен писък, изтръгнат дълбоко от същността му. Нямаше смисъл да отлага, нямаше нужда да следва нататък собствените си заблуди. Където и да се скриеше, тя винаги щеше да там. До автобуса имаше час и половина. Запали и потегли без да се оглежда. На автогарата в града купи билет – седалка номер едно, за да вижда трафика, тук често ставаха катастрофи; остави пикапа на гараж, предплати, взе си сандвич и пое към Анкара. Щеше да изтегли спестяванията си, да продаде имотите си, да се сбогува с баща си и да тръгне на Изток. Да тлее в Турция, изпълнен с пепеливи надежди нямаше смисъл. Ако тя го последва и там, щеше да прекоси пустинята, да извърви Тибет, да се удави в мръсните води на Ганг или на плажа в Джедда, където всички лица бяха покрити с непромокаемите маски на Шерията и да спре да я вижда навсякъде, за Бога, да спре да я вижда навсякъде... Изведнъж му хрумна, че визата за Саудитска Арабия се получава след интервю и се дава само на мюсюлмани. Ще влезе нелегално. Ще се цани евнух в някой керван от рози, ще си увие главата с бяла пашмина и ще влезе нелегално – това бе начинът, бе го научил от нея. Защото Мерием Къзълджан влизаше навсякъде нелегално, настаняваше се, оставаше докато и досади и си тръгваше когато поиска. Мери. Мери.... Мери.
Стъклената сграда на банката се извисяваше на две преки от светофара. Емир-Хан прекоси, изхвърли в коша за отпадъци пред вратата опаковката от сандвича, поздрави дежурния на портала и влезе. Хладният въздух от климатика го блъсна като ледена стена. Нареди се на опашката за билетче с номер и се огледа. Имаше подобрения. И нови служители. Едва ли някой би го разпознал с двегодишната му брада. От как напусна работа не поддържаше връзка с никой от служителите, нито с директорите. Бяха го забравили, а и той тях. Нямаше и нужда да се помнят, щеше да изтегли парите си и да излезе. Нямаше друга работа тук. Изведнъж му се припуши. Погледна екранчето с примигващи номера над гишетата– имаше трима преди него. Излезе, вдъхна топлия въздух и се зачуди на липсата на какъвто и да било вятър. Анкара бе града на Аяза а днес дори листата по дърветата не помръдваха.

Следва...