автор: boliarkabg

Есента беше влязла вече в правата си. Ниски мъгли се стелеха над къра, ръмеше тихо дни наред. Земята поглъщаше влагата, таеше. Угарите усипваха, гарваните протяжно грачеха и прехвърчаха от нива на нива.
Денят беше пазарен. Саръпазар беше днес и селяните от околните села бяха довели стока сякаква за продан. Къде обяд пазарлъците приключваха, мъжете се раздумваха край хайванчетата. Едни повеждаха новата стока към къщи, други кътаха грижливо в стари вестници получените пари и полека потегляха към селата си. Дъждът ръмеше безспир, мокреше всичко наоколо.
Дядо Кою, едър мустакат старец, с шаячни потури и памуклийка пристъпяше тежко надолу по улицата. Беше намерил нов авер на пазаря. От съседното село дядо Танас продаваше хубаво говедо. Заприказваха се. Дядо Кою хареса добичето, хареса му и сайбията - спретнат слабоват старец, чист и дружелюбен. Кога се намериха мераклии за добичето и търговията стана, двамата старци тръгнаха към центъра на селото, към кръчмата. Щяха да ударят по един-два юза вино и да похапнат запечена наденица. Да са наприказват едно хубаво. Имаха много за приказка, тъй са разбра.Селото на дяда Танаса беше на полвин час път, зад гората. Има време, ша си иде. Още е пладня, ша сколаса.
Заседнаха новите авери в кръчмата на Василчито, поръчаха, чи пак, а още веднъж. Приказката и виното им се усладиха, наденицата беше блажничка, коматите хляб пресни. Не сетиха кога притъмня.
-Брях - тупна се по запотеното чело бай Танас - ква я направихме, Койо, чи то притъмня. Как ще минувам гората сам?
- Не се бой Танасе, дома ми една постеля все има и за близък приятел, у дома ша нощуваш.
Успокоени двамата нови приятели закрачиха към дома на дядо Кою. Къщата беше на близо.
Седяха старците, приказваха в топлата соба край камината до късни доби. На ранина дядо Танас грабна антерийката и из близките улици се спусна към Черкезлика. Оттам през гората пое пътя за селото си.
Баба Деша цяла сутрин сърдито шеташе, дума не проронваше. Щом се подигна утрото и разведели изпрати дъщерите си коя за вода, коя до някоя комшийка за нещо. Кога останаха насаме с дядо Кою, стрелна лошо с очи мъжа си и захвана:
-Не те ли е срам, бе Койо, не ти ли дожаля за чедото ни? Как тъй ша я дадеш на човек дето очите не си му виждал, че и баща му познаваш от един ден. Какви хора са, какъв син имат. Чи тя нашата нали си има либе, бре, що така правиш не мога те рабра.
-Да млъкваш, мари, да млъкваш. Що ще правим таз женска челяд, до кога ще се мотаят из къщи? Стари моми станаха веке. Не ги ли видиш, а? Ей Велика богаташки син я иска, Пена още неженена. По-голяма й от Велика, нея трябва първа да главим. Тоз дето я люби ша я вземе ли, мари, кажи? - лютеше се на жена си дядо Кою. - Докога ще ходят по седенки и ша се задирят с ергенашите? Кога деца ша раждат и дом ша въртят? Докога ша ги раним? Дадох дума и тъй ша бъди! В ниделя стягайте годеж, Пена ша я годиме. Момчето две-три години по-младо от нея, Танас се съгласи у наше село да живеят. Зет у дома да доде момчето. Има занаят, дюлгерин е. По гурбет е ходил, занаята сий занаят… Някоя и друга овца, коза, овни, една крава ша даде баща му. Аз пък ша им дам онуй място,там на края на Жевизлика. За едно лято ша струпаме къща и да поемат напред. Пък ти, Дешо, да мълчиш, да не си гъкнала - обърна се дядо Кою към жена си - Женски сълзи и сополи не ща. Казвай там на Пена, на другите. Шетайте, чистете къщата и са гласете. Танас и той напълнил къщата си с челяд. Две дъщери и синове колкото искаш. Ний пък - той стрелна жена си под вежди - напълнихме нашата с един син и дъщери до орук. Какво ша ги правим? Докога ша ги храним? Айдее, всеки да си поема пътя.
Баба Деша беше затиснала с края на кърпата си уста и само раменете й трепереха. Още една дъщеря щеше да даде на непознато място, още една дъщеря щеше да започне живота си с нелюбим мъж, със сватлък. Еееех, не можа поне на тях да помогне, либета да полюбят. Кога я главиха за Коя си беше дала дума,че дъщерите си така няма да ожени.
Привела се беше на две и сърцето й плачеше.
Дядо Кою я погледна още веднъж укорително, стрелна с ръка, напопържа всичко женско под мустак и се надигна да излезе, да се махне от тия женскории из къщи. Отвори със замах вратата. На судурмата отсреща седеше дъщеря му Пена, прибеляла, отпуснала ръце. Сълзи като дъжда навън се стичаха по красивото й лице. Не повдигна очи към баща си, нищо не каза. Прекрачи прага и се спусна към майка си.
Навън мъглата се влачеше още по-ниско, вятър осукваше дъжда и го хвърляше по прозорците. Дълги струи се стичаха по стъклата и плачеха заедно с Пена. За младостта й, за първото й либе, за всичко моминско, което си отиваше.

В памет на баба ми Пена Атанасова

Милка Маркова.