автор: desert_inrose

Няма сърце и небе и утеха
там, излъчена в теб, да се побера...
И цвете не е. В тъга жадно вехне.
Тъгите ни всъщност са земни недра.
Няма дума ни мисъл ни тон,
нито прав тесен път за поемане.
Как само леко се лее бетон -
както тежко руши се... И гледаш ме
сякаш никога няма да бъда трева
ни море, нито глас на коварна сирена.
Осмелявам се, плисвам едва
взор в очите ти, мисълта им да взема.
Осмелявам се, тръгвам почти
в неотъпкана кал към света ти.
А страха ми над мене кръжи
- гарван верен - и тягостно грачи.
Изпотъпкала бих от кал необяти
ако знам, че невръстен ще станеш.
Ако знам, че повдигам света ти.
Ако зная..,
че нищо не знаеш...