автор: osi4kata

родени от жена (несъвършени)
се втурваме в житейския си път -
две шепи плът, неврони, вени,
уста-зарядно и духът...
Издрапваме до обща кухня -
месо, спанак и шоколад,
яйцето-дом се понапуква
и мами ни огромен свят.
Развиваме по малко мозък -
една десета може би,
а деветдесетте процента
си ги държим за малеби.
и малебито се поклаща -
непипнато дори с импулс...
Парите стигат ни за гащи,
за манджа, ток и автобус.
И тъй - пораснали, големи
създаваме и ний живот,
вглъбяваме се във проблемите
на средностатистичен скот,
градим черупка за яйцето-
панелка, тухла, хоросан,
килими, плочки и паркети,
миниатюрен собствен храм.
Отрочетата ни минават
на обща кухня и така
събитията се повтарят
от тук до края на света.
Въпросът ми е философски:
след толкоз мозъчна фира
защо не вземе Господ просто
да ни остави на уста?