автор: melanholika

Не ме съди, събирам сламки,
но не изграждам с тях гнезда,
понякога оголвам се до устни,
за да си взема дъх без да сълзя.
Не се сърди за моите мълчания
по-дълги и от стълба към звездите,
която можеш да изкачиш само,
ако говориш на езика на тревите.
Прости ми за поредното спасяване
във сините квадрати на прозорците.
Измислям ли си зазоряване,
то значи пак отказвам да си спомня,
че мога да преглъщам и когато
денят засяда клисаво на гърлото.
Не искай да ти бъда лято,
ако дори зениците ми смръзват.
Прости ми за нелепите ми бягства,
през десет топли пръста, в твоят джоб,
където се търкулвам като копче
откъснато от ризата на Бог.