автор: blagova

Навън сипе януарски сняг. От прозореца на стаята контрастът между искрящата белота и голите дървета, придава мистериозен вид на градината. Тънката паяжина на снежинките замъглява очите и рисува друг, сякаш паралелен свят, в който всичко е в точни очертания и с определено значение. В черно и бяло.
Слава богу, в живота нещата не са така прости. И не всичко е видимо само с човешко око. Нужни са и други сетива. Иначе щяхме да бъдем лишени от тръпката на търсенето и удоволствието на откритието. От палитрата на живота.
По времето, когато трупах познанията, които се каня да споделя с вас, не съм и предполагала, че те всъщност ще открехнат пред мен едно прелюбопитно ъгълче от мозайката на Европейската история. Не онази - мумифицираната и съмнително вярната, а истинската, духът на която е съхранен в легендите, историческите хроники и митичните крепости с осезаемите енергии в тях…
Мисълта ми услужливо се гмурва през времето и пространството и аз се озовавам в топлата и слънчева есен на 2010 г., на друг паралел - в богатия на исторически места регион Лангедок – Русийон в Югозападна Франция. Какъв по-добър начин да избягам от недолюбваната зима и да поканя и вас за едно вълнуващо приключение, нали?
И ето ни в ранния следобед на един от онези прекрасни есенни дни, които у нас несправедливо наричат “циганско лято”. Отново сме на път. Колата ни, преодоляла опасните завои на внушителен каньон в подножието на Пиренеите, се изкачва към старинното селце Рен ле Шато.
Разположено на самия връх на хълм с приказен изглед към долината, то не ни впечатлява с особен външен блясък. Очевидно е, че не се бори за място в местни класации и за покровителство на световни егиди. Името му обаче ни подсказва, че някога в миналото тук е имало замък. Вероятно укрепен и многолюден. С многострадално минало, щом от великолепието му са останали единствено руини от крепостни стени. Населението му, някога хилядно, днес не наброява повече от 100-ина постоянни жители.
Зад привидната скромност обаче, както ще узнаем по-късно, се крие изключително мистериозна история, която ще се окаже парченце от заплетения исторически пъзел на Средновековна Европа и дълго ще подхранва търсенето на отговорите на провокираните от нея въпроси…
На 1 юни 1885 г. тук се появява 33 годишният Беранже Сониер. Въпреки, че завършва семинария с отличие и са му предоставени по-добри възможности за избор, той предпочита спокойното поприще на абат в малката енория в подножието на Източните Пиренеи, още повече че е родом от този край.
Малката църква застрашавала да се срути и спешно се нуждаела от ремонт. За късмет, предишния абат Понс завещал на управата на Рен ле Шато 600 франка и през 1888 г. , благодарение на този дар, Сониер започнал най-необходимите ремонтни работи. И оттук започва мистерията...
Силно заинтригувани от легендата, прекрачваме прага на малкия музеен комплекс, състоящ се от скромна каменна постройка /в която живял свещеникът/ и внушителна вила за гости с по-богат интериор. Любопитството ни води първо към каменната къща: Всекидневна, кухня и спалня. Скромно, аскетично, уютно. И…о, богове!
В кухнята, встрани от камината, до масата, сервирана за скромен обяд, с протегнати напред крака и с книга в ръце седи… самият абат Сониер.
Симпатичен мъж на средна възраст с леко прошарена коса и интелигентни черти на лицето. Черното расо придава особен чар и подчертава високата му и запазена фигура. Срещу него – спретната, облечена в дреха на послушница и с лице на скромна жена - доверената му прислужница Мари Денарно. Само загасналото огнище показва, че това всъщност са восъчни фигури. Илюзията е пълна - като живи са! Сега вече историята добива и човешко лице…
В края на 1891 г. при ремонта на древния църковен олтар Сониер открива тайник с 4 пергамента, запечатани с восък и някакви странни печати по него. На свитъците били изобразени 3 родословни разклонения и текст на латински. На пръв поглед текстът изглеждал безсмислен и само много внимателен /или посветен/ читател можел да забележи, че някои букви в текста леко се извисяват над другите. От тях се получавала фразата: “На Дагобер и Сион принадлежи това съкровище и то е смърт” /т.е. носи заплаха за този, който се опита да го присвои/.
Вторият, с цитати от Новия Завет, съдържал сложно шифровано съобщение. Кодираните писма на абата са непълни и неясни – „дали пастирите или бугрите / българите/ държат ключа?”, но там е записано между другото мир 681, което силно ни озадачава: Възможно ли е да сочат към България? И ако това е вярно, то свързващата плочка на пъзела вероятно са катарите от 12 и 13 век, наследили идеите на българското богомилство, а може би и още нещо. Тази част от Франция е известна, като гнездото на еретиците. Но каква е връзката със загадъчния, но реално съществуващ, Орден на рицарите тамплиери от Сион, създаден да закриля поклонниците по Светите места? А с кралската династия на Дагобер, изчезнала по странен начин от историческата сцена преди повече от 1300 години ? Парчета от няколко различни пъзела ли са тези предположения или ключове към един общ модел?
Историци, изследователи, археолози, журналисти и писатели /сред които и Дан Браун!/ са единодушни ,че в сърцевината на загадката от Рен ле Шато лежи не материално богатство, а тайна с невероятни мащаби, белязала историята на Западния свят. Загадка, която хвърля изумително нова светлина върху Ренесанса и кръстоносните походи и отеква в съвремието. Загадка, която разбулва не друго, а самите корени на християнството и личността на Исус.
Тридесет години преди Втората световна война тук пристига и немският изследовател Ото Ран, чиято страст е катаризма. По- късно той ще бъде назначен от Химлер чрез археологически разкопки да открие Граала. Oбъркан пъзел!...
Любопитството ни е изострено до апогей. Спираме се пред всяка избеляла от времето черно-бяла снимка, от която ни гледат очите на абата. Пред витрините с факсимилета на негови ръкописи, чертежи и изрезки от вестници. Образован и интелигентен, Сониер е имал широк кръг от приятели не само във Франция: свещеници, учени, европейски знаменитости, езотерици и хора на изкуството…
От първия етаж на вилата за гости, издигната от неочаквано и неизвестно как забогателия абат, се разнася виртуозно изпълнение на невидим пианист. Изненадани, устремяваме се натам. Пианото е с “електронен” чип, но това не ни разочарова, защото мелодията е странно - романтична за това малко селце и въображението ни лесно рисува достолепната компания, а сетивата ни усещат присъствието на енергии. Холът е обзаведен богато, в духа на онова време, когато абатът прекарвал много вечери в увлекателни разговори със своите приятели, сред които често е известната парижка певица и езотеричка Ема Калве.
Пътеката води през малка, но с редки растения, градина: камелии, палми, лиани. Стъкленият парник вдясно също е дело на Сониер. Крепостната стена, обграждаща двора откъм хълма, в левия ъгъл прераства в красиво- назъбена 3-етажна отбранителна кула. Прекрачваме прага, силно изненадани и очаровани. Богата и добре обзаведена библиотека, като за учен с интерес към история, астрономия и философия едновременно. Редки за онова време заглавия. Красива камина, и канапета под двата прозореца. Уютно и предразполагащо за дълги и самотни упражнения на ума място… Странна и широко скроена личност е бил този абат!
Изкачваме се по витата и стръмна стълба нагоре към втория етаж. Излизаме на открита площадка и занемяваме: пред очите ни се открива долината в цялото си есенно великолепие. Иска ти се да разпериш ръце и да полетиш. А нощем звездите навярно са на една ръка разстояние. Сониер се интересувал и от астрономия, както разбрахме.
Тук се налага да прекъсна разказа си за историята на отеца /която повярвайте ми още ме държи в респект/, за да ви подскажа как загадката около този свещеник е свързана с катарите .
Първо: В селото и околността са живели множество привърженици на тази средновековна ерес, които по време на Албигойския /първия/ кръстоносен поход са подложени на жестоки гонения. Историята на региона е обагрена с мъченическа кръв .
Второ: Узнаваме, че Сониер живо се е интересувал от историята и фолклора на родния си край, т.е. няма как да не се е докоснал и до катарската мисъл и традиции. Бил е наясно, че през 12 и 13 век Рен ле Шато е бил ключово селище и своеобразен бастион на катарите. Вероятно е знаел и множеството предания за тях, както и мълвата, че те са притежавали легендарния Свещен Граал.
Трето: През 1890 г. в крепостта Каркасон / за която ще ви разкажа по-късно и която е само на 30 км оттук / идва нов библиотекар – Жюл Доанел. Той пише много върху наследството на катарите. В Дружеството за наука и култура, секретар на което е той, членуват мнозина познати на Сониер. Не е изключено да са се познавали лично.
Четвърто: Защо католически свещеник неочаквано се свързва с окултисти, тайни организации и групи, наричащи се наследници на катарите и тамплиерите?! Писмени свидетелства съдържат намеци, че в Лангедок и в частност в района на Каркасон и Рен ле Шато е възможно да са заровени катарски съкровища и документи на рицарите тамплиери, за да бъдат спасени от кръстоносците.
Пето: Съществува още една основателна причина да свързваме катарите със загадката на Рен ле Шато. Текстът в един от свитъците намерени от Сониер, е осеян със ситни букви – осем на брой, които очевидно се различават от другите. Три се показват над реда, останалите пет са под него. Достатъчно е да ги прочетеш заедно, за да получиш две думи: “REX MUNDI”. Всеки запознат с катарското учение, ще ви каже, че те използват този термин, който означава “Бог на света” /т.е. Сатанаил, който е създал света и всичко материално в него/.
Последното ме задължава да се върна към разказа за абата и неговата църква, която носи името “ Мария Магдалена” и това, че още на прага ще почувстваме неясна тревога. Над входа абатът наредил да издялат следния надпис на латински: “ Това е ужасно място“. Малко по-надолу следват ситни букви на шифрована анаграма: КАТАРИ, АЛБИГОЙЦИ, ТАМПЛИЕРИ – РИЦАРИ НА ПРАВЕДНАТА ЦЪРКВА. Невероятно, но факт!
В предверието ни стъписва огромна фигура на демона Асмодей / пазител на тайни/, издялана от тъмен орех. С влизането сме силно озадачени от ярките цветове и очевидните несъответствия с някои канони на църквата. Не са ли това скрити послания на Сониер? Но каквото и да направел абата, не бил санкциониран от висшето началство и Ватикана. Дали не ги е държал в шах с компрометиращо църквата знание? Най – вероятно!
Какво е разбирал Сониер под праведна църква, можем само да се досещаме, но поднесените извинения от папа Йоан Павел и признаването в края на 19 век на официалните католически “еретици” за рицари на църквата е твърде показателно.
Бих продължила с още интригуващи факти за прелюбопитния абат от Рен ле Шато, но е крайно време да разберем кои са “рицарите на праведната църква” и каква е “българската следа” тук, далече от България.
Време е да разкажа историята за френските еретици и предпочитам да го направя от крепостта МОНСЕГЮР – някогашното сърце на катарството.
Наричана “сигурната планина”, “замъка на Свещения Граал”, а от враговете – “главата на хидрата” и “ синагогата на Сатаната”, за жителите на някогашна Окситания Монсегюр си остава “Святото място на Утешението”.
До там можем да стигнем по два пътя, но предпочитаме пътната ос Перпинян – Фоа, която е по-удобната за придвижване с кола възможно най-близо до замъка. Следва дълго изкачване нагоре, вече пеш, през елховата гора. Няколко завоя, за да избегнем каменистата Клисура на земетресенията. След това - спускане и пред нас се открива Полето на изгорените. Път с над осемстотин годишна история, тръпки да те побият! А онези, които имат по-богата фантазия и изострени сетива, може да изпитат и дълбоката радост, която са носели в себе си катарите, вървейки към кладата за срещата си с Духа и вярвайки, че няма да се прераждат повече на Земята.
След четвърт час сме вече пред внушителен входен портал. Призрачният силует на Замъка, извисил се над естествен декор от покрити с буйна растителност хълмове – близнаци, е умопомрачителен. Вътрешният двор е обрасъл в трева, пуст и полуразрушен. Архитектурният осмоъгълен план на цитаделата е уникално съобразен със слънчевите изгреви.
Затварям очи и се опитвам да се пренеса назад във времето. Мястото е изключително мистериозно и подходящо за медитация. Но и главозамайващо, ако се опиташ да погледнеш надолу към пропастта. Затова са и тези предпазни парапети, поставени тук с много по-късна дата. Стърчащите скални зъбери на клисурата са опасни за неблагоразумните.
Местна легенда разказва, как всяка пролет по време на буря може да се види силует на млада жена, която се изкачва нагоре и бавно минава по ръба на крепостната стена. Това е дъщерята на владетеля на замъка Рамон дьо Перела - Есклармонда, която заедно с още 215 техни братя и сестри по вяра избират през 1244 г. пътя към кладата пред разкаянието.
Що за хора са били тези катари, щом вярата им е по-силна от смъртта?
Накратко:
С 3 века разлика, но напълно повтаряйки богомилското учение, в Западна Европа се разпространява нова ерес, която най-толерантно е посрещната в земите на някогашна Окситания /днешна Югозападна Франция/. Изповядващите тази вяра са наречени катари /чисти/ и добри хора. В основата на учението е отрицанието на всичко земно и материално – плод на Сатанаил, прогонения възгордял се ангел. Бог е създал единствено духа, духовните неща и светлината. Общуването с него чрез словото е толкова ясно и просто и така естествено развива човешкия дух, че няма нужда от декора на църкви, икони и лицемерни свещеници. Казват, богомилството е най-близкото до първоизточника на Христовите проповеди.
Така през 12 век това учение, вече под ново име, носи голяма заплаха за създаване на паралелна църковна организация, която сериозно застрашава устоите на Римо - католическата църква и по- късно повлиява на европейската Реформация. Доказателства за “родителството” на българските богомили за катаризма – дал Бог. Ето нищожна част от тях:
1. Настолната книга на богомилите, преведена на латински, е намерена в Каркасон /една от най- значителните крепости, закрилящи катарите/.
2. Катарският събор в Сен Феликс, близо до Тулуза, през 1169 г. бил председателстван не от кого да е, а от богомилския епископ Никита Константинополски. Затова католическата църква нарекла тази ерес българска.
3. В съчинението си от 1250 г. “Изложението на катарите и бедняците от Лион” доминиканецът - инквизитор Райнер Сакони ще прибави имената на още 14 общини, които водят своя произход от България и Драговичия: “Огромно мнозинство еретици, които едни наричаха бугри, а други калояни, се бяха разпръснали из разни градове, села и крепости”.Там той казва още, че всички катарски църкви водят началото си от България.
4. Недалеко от Рен ле Шато има село Бугараш и планина с названието Бугара. Френските еретици са наричани бугри /българи/. Тази дума в Средните векове бързо добива обидното значение “морално разпуснат” / с извинение!/. И още, и още…….
Наричали ги с разни и обидни имена. Те самите се наричали християни и добри люде. Били морално чисти и пословично честни. Харизмата им увличала следовници, а владетелите ги покровителствали, укривали в своите крепости, приемали ереста и доброволно отивали на кладата с тях.
Излиза, че ние, българите, сме дали още нещо на Европа – ВЕЛИКАТА ЕРЕС, която първа се осмелява да въстане срещу лицемерието на църквата, отдалечила се от истинското християнско учение, заслепена от алчността за власт и богатство.
Подобна смелост не може да остане ненаказана. Папа Инокентий III-ти издава указ за преследване на катарите /1209 г./. Римо - католическата църква изпраща ротиери - най-жестоките наемни войници в Първия кръстоносен поход /Албигойския/ със заръката “Избийте всички до крак – бог ще разпознае своите”. Почти 20 години цяла Южна Франция е давена в кръв през деня, а през нощта е огрявана от пожари.
Добрите люде “неспособни да убият дори муха”, заради вярата си се нуждаели от защита. Затова още през 1118 г. бургундският рицар Ив дьо Фейон основава монашески орден на рицарите тамплиери със задачата да защитават християнските поклонници по Светите места. Тамплиерите, мнозина от които с катарски произход, създават мощна организация в Югозападна Франция със седалище замъка Монсегюр. Той станал и официалната столица на катарската църква. Тук се укривали велики учители, мъдреци, поети, самият патриарх. Те вероятно са притежавали /или охранявали/ разобличителни документи, засягащи ранното християнство, което според предания хвърля светлина върху личността на Христос.
Най- дългата обсада на катарска крепост в албигойската история е тази на Монсегюр. Силен гарнизон от няколко десетки барони и рицари и между 100 и 200 невъоръжени мъже защитава крепостта цели 11 месеца, обградена от повече от 20-хилядна армия. На 1.05.1244 г. вечерта гарнизонът на Монсегюр е вече изключително изтощен. Няма сили да се бори. От катарите е поискано примирие за 15 дни. По каква причина?
Отговорът бил - искат да честват светия за тях празник “пролетно равноденствие” преди да се предадат доброволно. Не само “чистите”. Всички мъже и жени в крепостта, приели със сърцето и душата си духовността на катарите, поискали и получили consolamentum /посвещение/, също се отправят към пламъците на кладите сигурни, че пречистени си отиват завинаги от царството на Злото на земята.
Истинската причина за исканата отсрочка, най-вероятно, е нещо много по-важно:
През нощта преди да се е затегнал обръчът и преди да лумне кладата, по нареждане на патриарх Бертран четирима млади катари успяват да се измъкнат незабелязано от замъка. Те ще изнесат, за да “приберат изключително ценно съкровище на катарската църква в скривалище в някое защитено място, близо до Монсегюр”. Това са единствените, които излизат живи от крепостта. Френските историци цитират няколко имена: Амиел Екар, Юго, Пейтави и Пиер Сабатие. Други изследователи посочват : Клемен, Екар, Емвер и българина Хъно.
Както и да са се наричали, едно е абсолютно сигурно: това са били изключително доверени хора и са изпълнили точно и честно заръката. Дали са намерили добро скривалище за духовното съкровище от текстове и още нещото, които се пазели в непристъпната крепост до последния ден? Къде според вас би било най-надеждното скривалище, където никой не би се сетил или осмелил да потърси, освен посветеният? Възможно ли е това да е олтар на тайно-споделящ и верен на катарското учение католически свещеник, каквито имало със стотици в Лангедок.
Друга хипотеза, нашумяла сред някои днешни привърженици на катарството, предполага, че еретиците са държали Свещения Граал в Монсегюр и именно него са изнесли в най-последния ден преди да предадат крепостта, разчитайки на неговата магическа сила. Подобно твърдение подхвърля плочка от друг пъзел, който търси място и в нашата мозайка:
1.Това Граалът, откраднат от църквата “Св.София в Константинопол през 1110 г. и възможно донесен от българските богомили на изгорения Василий Врач, прогонени от земите си, ли е?
2. Или е Граалът, донесен в Прованс от Йосиф Ариматейски, Мария Магдалена и други близки на Иисус след разпятието му, бидейки прогонени от светите места?
3. Биха ли придали катарите такова значение на предмет от материалния свят, та макар съдържал кръвта на Христос, като се има предвид отричането на кръста отнел живота му за свята вещ? Най- вероятно е това да са документи /свитъци/ с изключително важна информация. Трудно е да бъдем категорични, но плочките на пъзела странно започват да си напасват, нали?
Време е да потегляме оттук. Тръгваме не веднага, с неохота. Чувстваме се някак странно, като при излизане от храм, притихнали, смирени, замислени… Стигнеш ли до първоизвора за трагичната съдба на крепостта Монсегюр, не може да не почувстваш светостта, благородството и патетиката на катарската епопея и светлия ореол на “пречистените през огън”. Изкушена, ще цитирам френския изследовател Р. Нели “Ако е вярно, че някои места задържат особената сила на емоциите от случили се там драматични събития, то тогава Монсегюр би трябвало да излъчва духовна светлина.”
Повярвайте ми, това е идеалното място за вглеждане в себе си и равносметка, за покаяние и медитация!...
Остава ни да навестим още една катарска твърдина в Лангедок – крепостта КАРКАСОН, която е само на 30-ина километра оттук и кръгът да се затвори.
Укрепеният град стои величествено на хълм с изглед към околните живописни селски райони и с невероятна гледка към далечните Пиренеи. Респектирани сме от приказната смесица от кулички, наблюдателници, назъбени парапети на бойни кули и подвижни мостове още отдалече, преди да сме пресекли старинния каменен мост над река Од. Дълго се любуваме преди да влезем – такова архитектурно величие, обгърнато с мистериозно и героично историческо минало, винаги буди респект и подхранва въображението.
Издигнат по подобие на бойните крепости по английско- шотландската граница, Каркасон векове наред си остава стратегически непревземаем от всякакви вражески нашествия. Нещо повече – дълги години той бележи границата между Франция и Арагон /Испания/.
Вървим по лабиринта от романтични средновековни улици и се изумяваме от факта, че всичко си стои на същото място, на което е било преди хиляди години и в същото време продължава да е жив и действащ, а не експониран град- крепост.
И все пак…цялата енергия на многовековната история, която се излъчва от стените, от всеки ъгъл и всеки камък ни кара мислено да се пренесем в Средновековието, да “ облечем” всички в тогавашни костюми и да заговорим на окащия лангедокски диалект. Както в онези времена, когато кръстоносците с цялата си мощ се насочват насам.
Преданието гласи: Виконт Транкавел искал да се съпротивлява, но не можел да забрави клането в съседния град Безие, където “копче не е останало” след кръстоносците. Стените на крепостта можели да издържат на атаките, но неотложната задача била друга: свършили запасите от вода. Виконтът бил принуден да преговаря и заедно с неколцина рицари тамплиери слязал на полето при водачите на кръстоносците. Против елементарните рицарски закони, той бил пленен. За да спасят живота му, жителите на Каркасон отворили портите на цитаделата, без да се съпротивляват повече.
Този път няма клане. Заповядват на всички да се съблекат и, голи и унизени, ги изхвърлят на полето: католици, катари и всички останали. Грабежът е организиран, методичен и пълен. Младият виконт е затворен в тъмницата на собствената му цитадела до скорошната си смърт. Инквизицията, състояща се от доминикански монаси, се разполага в крепостта и е еднакво жестока както към катарите, така и към рицарите тамплиери. Това не пречупва вярата им, а отключва новия ритуал “ендура” – пост до смърт…
Никой от нас не пожела да посети Музея на мъченията, в който още се пазят графити по стените от онова време: “ Свети Отче, прости греховете на нашите мъчители”. За съвременния човек дори само видът на оръдията за изтезания са си непоносимо духовно изпитание.
Изумително е как при такива условия се е опазила катарската апокрифна книжнина. Настолната “Тайна книга на богомилите ” преведена на латински с български произход, е открита именно в Каркасон. Пак в тази крепост, почти 7 века след кървавия погром над катари и рицари , вече в 19 век, споменатият вече библиотекар Жюл Доанел открито ще основе Неокатарска църква… Наистина изумително безсмъртие на религия, съсичана из корен и изгаряна до крак в продължение на векове!
Вече съм към края. Разглеждам парчетата от различните пъзели на моето повествование, от които старателно и с любов избърсвах прахта на времето. Имам чувството, че само съм драснала по повърхността на една голяма тайна, която води началото си от преди повече от 10 века, покрита плътно със забрава. Дълбините на тази тайна все още предстоят да бъдат изследвани и документирани от професионални историци, теолози, писатели и учени. Предстои да бъдат написани много световни бестсейлъри и да бъдат раздадени много Оскари и Нобелови награди. Защото онзи, който успее да проникне в просветителската същност на религията на катарите, би осъзнал, че тя е средновековното звено на верига, която започва някъде в необгледното далечно минало, а другият `и край се изплъзва от законите на времето.
Успях ли да погъделичкам желанието ви за откритие? Защото катарството преди всичко е религия на Търсенето. Търсенето на верния духовен път, който се съдържа преди всичко у всеки от нас. Ако открием информацията, която носим в себе си, заглушена от материалното ежедневие, съществува възможност / при това научно- обоснована/ за присъединяване на човека към космическото съзнание. Прогресивното развитие на човешкото общество от 12- ия кървав век до наши дни не доказва ли това?
А ние, българите, както и обидно да са наричали нашите предци -богомилите преди / по същата причина и нас днес/, нямаме ли право да се гордеем, че именно те са хвърлили острото камъче в застоялото блато на Средновековна Европа, което е отприщило пълноводието на духовното извисяване на народите `и през следващите векове. Имаме! Нищо, че не ни го признават!

5.01. 2012