автор: desert_inrose

Никъде съм в сгъвките на тези шепи...
Така ще бъда никъде, когато ме намериш.
Тук знам - дъгата е измислена
само за да вярваме на чудесата от небето.
Не е за радост. Не е за тъгуване. За чисто е.
И няма нищо да говори за парфюма ми
когато с не-инстинкт следите ми познаеш.
Как да потънат в ситното на пясъка очите ми,
как не преставаш мислите ми леко да улавяш...
И ще остана ничия когато се забравя.
Ще бъдеш никой, който завещава и
не обещава вярности в живот и здраве.
Теб не - думите ни ще оставя
да пълнят липси, като пепел.
Никъде ще съм
сред тази малка стая.
Не ме търси.
Нали си ме понесъл...