автор: dani78

Юмит бавно подкара автомобила по шосето край стената на язовира. После спря и слезе. Загледа се в огромната водна шир и се замисли. Хубав е този язовир.....ама . Скрита, затрупана е много мъка и сълзи на дъното му. Строиха го преди близо тридесет години.
Огромен е, има риба-сега и атракционно островче направиха в средата му. Да, ама някога тук, на това място беше моето малко селце. Беше китно, хората се познаваха, изкарваха за хляба си, а и на мен не ми се опираше работа. Само че сега от него няма и следа. Мъчно ми е за село. Дълго време мисълта ми все натам теглеше. Спомням си старите къщи, с глина измазаните дувари, на по-заможните люде оградите от тараби бяха направени, боядисани........абе, живот. Тези огради опасваха къщите, не криеха нищо, а само показваха един живот толкова чист, земен, обикновен, лесно предсказващ човешката душа, че ти беше хубаво да живееш в този спокоен мир. Имаше на село кладенци- от там младите вадеха вода и я носеха с кобилици. Те са като перките на самолет, си мислех едно време като дете. Тежеше, ама ти се радваше душата, като носиш вода на старите, икрам, почитание да засвидетелстваш. Сега няма нищо от този стар свят! Преместиха селото встрани, на запад към гората- като че ли водата, която пуснаха в язовира, го отнесе със себе си завинаги от нас. Вярно, обезщетиха ни, добри пари взехме за старата кирпичена къща, ама сега няма къде да се върнеш. Вече живея в града, ама друго си е старата къща, голямата печка, на която готвеше баба и мама, детството. Кирпичената ни къща не беше много висока. В горната одая имаше миндер, а баба ми, уморена от свършената през деня работа, вечер сядаше преди да си легнем край огнището, събираше ни и започваше да ни разказва приказки. Те бяха мъдри, а има и нещо друго- нямаше ги завистта и душманлъка у хората. Баба наглеждаше огъня в старата печка, който като триглав змей хвърляше светлина и топлина, разбутваше го с един ръждясал ръжен, па щеше да каже по някое време " Чоджулар, хайде сега да лягате, че утре рано ще ставате". Брей, какъв живот беше.........Едно време нямаше училищни автобуси, ама ходехме пеша до съседното село на училище с мерак. Връщахме се през гората за по-пряко. Учехме се, добри бележки изкарвахме, някак книгите ни увличаха. Сегашните деца са хванати от други неща- все материалното ги влече. Нямаше компютри, а аз пишеща машина едва в предприятието, като се уволних от казармата, видях. Беше една голяма, тракаща, тежка, събра ми акъла- някакво страхопочитание у мен предизвика. Сега децата ни имат и автобуси, и закуска, ама не щат на училище. Какви времена дойдоха...........
- Хей, господине, какво правиш до стената на язовира?- извика му служител от охраната.
- Гледам и търся селото ми, гледам, ама не го виждам.
- Я не се занимавай с глупости. качвай се бързо на автомобила и слез надолу. Там има много хубави забавления, ще се разсееш- каза охранителят, като го гледаше притеснено при умисления му вид.
Юмит се качи на автомобила, запали и се спусна надолу, стигайки до първото заведение. Влезе в ресторантчето и поръча кафе. След малко младо семейство го доближи. Той ги погледна, но като че ли не ги виждаше. Продължи да размишлява как водите не от язовира, а от живота го заляха и го поставиха за кой ли път на изпитания.
- Господине......... добре ли сте? Проблем ли имате? Да Ви помогнем с нещо?
Изведнъж Юмит трепна и ги покани вежливо, извинявайки се за неловкото положение, което се получи.
- Заповядайте, седнете- рече той.- Днес е хубав летен ден. На плаж ли?
- Да.- отвърна жената.
- Чичко, ти обичаш ли да ходиш на плаж?- попита детето.
- Да, ама вече не ходя. Поостарях за плаж. Ти, малкият, как се казваш?
- Илко и съм на четири години. Чичо, ние много обичаме да ходим на море, но тая година ще ходим в Турция на почивка, през септември, така каза мама.
- Браво, чоджум. А къде ще ходите там?
- В Мармарис. Сега не можем да излезем в отпуск, но през септември отиваме там, а и Илко, макар и малък, ще е с нас.- каза майката.
- Чичо, ти ходил ли си в Турция?- попита малкият по детски.
- Да, Илко. Там живях 10-12 години. - обърна се Юмит към семейството и продължи. - Изкарах и пенсия, ама на - пак тук се върнах. Не знам защо, ама България е една и все нещо насам ме тегли.Толкоз години тук работих, малка ми е пенсията, ама от Турция добри пари взех и сега връзвам двата края.
- Знам, трудно е за всички възрастни като вас.- рече жената и добави- Аз работя в НОИ.
- Мен не ми е за парите, ама от работа здравето си разбих. Бях майстор кофражист..... По какви обекти съм бил.........
- Какво е кофражист?- попита детето.
- Строител, Илко. А на теб купиха ли ти топка и пояс за морето в Турция?
- Да, чичо. Ходя на плуване в градината. Ти като си ходил там, кажи ми, хубаво ли е?
Юмит се изкашля дълбоко, запали цигара, отпи от кафето и погледна бащата на Илко, казвайки:
- Не знам. В Турция има всичко. Има работа, има пари, баклава, рахат локум, ама не е като тук. Вие, българите, имате една приказка, че камъкът си тежи на мястото и да Ви кажа- права е. Ако загубиш България, губиш родина и чувство за принадлежност.Е, виж ме мен. Аз, към Ерзурум, Източна Турция, ходих да строя с една бригада три месеца, взех добри пари, ама все за тук си мислех. Семейството ми е пак в България- всички се върнахме. Имаме и турски паспорти- ама на, нямам обяснение какво е туй чувство- все към родната земя да ти е насочен погледът. Знаете ли, като отидохме в Турция, посрещнаха ни роднини, настаниха ни, работа веднага ми намериха, ама нямах ищах да съм там-нощем все на село се сънувах. Разбрах- загубил съм родината, а тя е като раят. Аз втори път губя рая- загубих селото си, то е, хей там, под този голям язовир. Няма я кирпичената къща........ нищо не е същото. Имам пари, ама родно място и родина не мога да си купя- то така пише и в Библията Ви, и в нашия Коран, че място в рая не се купува. Не знам - така ли е или не, но сигурно е така. Окумуш хора са го казали.
Юмит продължи като дръпна дълбоко от цигарата:
- Едно време трудно се излизаше в чужбина. Моите хора в Турция ходеха по Германия, Холандия, изкарваха пари. На мен са ми давали долари да купувам туй-онуй от Кореком, ама викаха ми те: Богат си, имаш родина, на село по Байрями се събирате, ние се отчуждихме вече. В голям Истанбул живеем, в Мюнхен и Ротердам работим, изгубихме онова в душите си, дето са ни учили старите. Мен лъжа ми се струваше. Викам си- имат пари, скъпи коли карат, на мен ми се ходи навън, ама има ограничения. Сега разбрах - няма цена изгубеният ми рай. Мисля, че като изгубиш и рая си, губиш и здравето си. Много разсъждавам, прелиствам книги, то сега книжарници и книги бол, ама не мога всичко да чета. Има думи, дето не ги разбирам, нали съм строител, а и те не са ми трябвали.
- Ние мислим да ходим в чужбина, не ни стигат парите тук.- каза жената- а и искаме малкият качествено образование да получи.
- Не разбирам от образование, ама нашето да не е чак толкоз лошо? Едно време аз едва като изкарах основно, пак чертежи се научих да чета, арматура да слагам, кофражи да правя. В Турция ме оцениха, висока надница ми дадоха..... Образованието ни не е лошо, но хората се промениха, ей там ни е проблемът.
Настана мълчание. Юмит се изправи и каза:
- Хайде, останете със здраве. Извинявайте, че Ви занимавах с делата си, но искам да Ви предпазя от моите грешки. "Три пъти мери, един път режи"- право са казали хората много отдавна. не търсете рая някъде далеч от вас. Той е тук, до вас, около вас, само отворете широко сърцата си и душите ви да са пълни с любов. Аз ще постоя още малко тук, на язовира, да погледам в дълбоките му води- дано да открия мястото на кирпичения ми роден дом. А пък Вие като млади си решавайте. Ако отидете в чужбина, ще имате спомени- върнете ли се след време, ще откриете промяна, а ако е отлетяло много време- как и кога ще намерите своя рай? Ами домът ако не е същият- то природата си дава отпечатъка, ами ако в това време сте изгубили своя рай, тогава накъде?....Като мен........ще се лутате. Намерете достоен живот да възпитате малкия Илко, защото неговите успехи един ден ще се превърнат във вашия най-голям рай. Запомнете тези мои думи! Хайде, сбогом от мен и се насладете на хубавото време!
После Юмит погали детето по главата и тръгна. Излезе, загледа се в язовира и тихичко промълви:
- Ще идвам тук, докато мога, пък белким джанъм ми е по-леко. Ама това, за рая, е така. Богатството са децата ми- те печелят, мислят за мен, а аз ще си остана верен на наученото от старите даскали и буквари, ще мисля за миналото, а може и да открия нов рай, когато знам, че младежта е добре. Сигурно може да е така, ама с годините и спомените укрепват и отново те обхващат. Изгубеният рай? Привидение или реалност? Не знам. С ходжа ли да говоря- няма смисъл. Не вярвам в Аллах, ама знам, че съм на родна земя и децата не са далеч от мен. Брей, май не съм го загубил моя рай! Да, открих истината на живота за себе си. Така е навярно..........................