автор: desert_inrose

(посветено)

По стрелки развивам детството пружинно.
Почти усещам пулса му на китката, отново.
Ръката му нaпомняше по всичко плътна зима,
но не студена. Светла. И уютно строга.

Очите му се разтопиха под жарта на Август.
Ирисите ледни се пропукаха по топлото в зениците.
И не, не беше погледът им толкова отдавна
попълнен с доживотното загрижено Обичам те.

А пред нашите очи мъжът се губеше в годините.
Оставяше по сантиметър от ръста, по косъм от косите си.
И сякаш се спогаждаше добре с мраза на зимите.
Само летата в нощвите на слабостта му манна сипеха.

Ние пък растяхме в силата му, според мярата.
И родители нарекохме децата му.
„Добре дошли!” – сега различно свети в стаята
и стиска гърлото ми. Не ръката ми.