автор: secret_rose

Болят ме всички земни редове
поели като римички в деня ми.
Аз приютих безкрайни снегове
от думите и Словото в света ми.
Да ме извая паяжинен мрак
по който да проблясва твоя пламък
и в чистия си, тъй-кристален злак
да ме стопи, до капчица на рамото ти...
И после... като дъх да се родя
и в шепота ти тихичко да сляза,
да бъда песен, в Храма на света,
(светът, от който двама се отказахме)
и да съм само малък, розов цвят
отронен от очите ти любими...
Боли ме, че не си ми просто Брат,
а си безмилостното ледено на Зимата.