автор: azz

От зноя на изгубения вятър,
когато стъпките рисуваха прозорец
и беше мораво и хладно, беше кратко
с побити мисли върху хищно горе
измислях се, и някак по- добра,
и някак по- различна, някак бяла
тревата беше същата трева,
а краят се превръщаше в начало
и вятърът чертаеше звезди,
изкопчени от божията нежност
очите ми горяха и дори
когато се поглеждах бе надежда
че същото море ще имам пак
и пясъкът до светло ще ми пари

скалите не доплуваха до бряг...
а тъмното бездънно се стовари
в следите ти, където беше смях,
и дните си играеха на конче...
морето е различно – като тях.
Отнесе смеховете ти. С балонче...