автор: lips_

Морето ме прегърна и ми взе
едно голямо слънце от очите.
Превърна го в звезда. Солена бе
последната ми глътка, птичата.
Солени бяха нощите преди.
Преди да бъда цяло със водата.
Когато нямам въздух, не сълзи
и капка от окото ми. А вятър
приспива хиляди деца без мен,
чиито топли длани все ми липсват.
Чиито лунни погледи навред
се скитат и тъга сега разплискват.
Чиито дни ще изплета. Във шапки.
Ще изрисувам сред глухарчета.
Ще се смаля до тях, за да пораснат
във истински човеци, в Някой,
който ще направи друг света.
И само заради това си струва.
Да се родя във неродените деца,
които нощем в думите ми плуват.