автор: YouNeedLobotomy

Светлината се разпадаше във водата в очите й. Помирисвах зловещата младост в дъха й.
Хвърли се върху врата ми и усетих как настръхналите й гърди се допираха в моите през болничната й нощница. Бледорозовите й устни започнаха да покриват моите една по една. Съблече се чисто гола с едно единствено движение. Измъкна се от дрехата си както пеперудата излиза от пъшкула.
Беше стаята, в която слагаха обречените. Лежах на леглото, оставено за тези, които имат седмица живот и я чуках сякаш бях един от тях.
Коремните й мускули се свиваха с всяко движение. Гледах я в светещите, тийнейджърски очи, а с периферното си зрение виждах триметров човек, който се усмихваше пошло на елегантните движения на гърба й.
Когато свърши, легна върху мен докато пенисът ми още беше в нея. Това беше първият истински секс, който бях правил от години.
- Ужасно труден си за обичане - сподели тя. - Но започвам да се уча как се прави.
- Не се чувствай длъжна. И аз не мога да те понасям - ухапа ми носа отмъстително.
**
Щом заспа, аз излязох от болницата. Навън се бяха скупчили тълпи от хора. Плачеха от радост, благодаряха и се прегръщаха. Усетих как всеки косъм по тялото ми настръхва като малко насекомо. Знаех защо са толкова щастливи. И поради някаква причина това ме побъркваше от страх.
Всеки нов поглед, изпълнен с еуфорична лудост, ме плашеше все повече. Трябваше да стигна до апартамента си. Хванах първото такси, което спря на ръкомаханията ми. Някаква дупка в главата ми се запълни и на нейно място се отвори нова.
**
Започна преди месец, докато бях при Мими. Продължаваше да се случва из целия свят. Десетки хиляди хора са били излекувани от смъртоносни или нелечими заболявания с едно написано изречение.
На края на първата седмица написаха новата свещена книга. Казваха, че това е истинският син на Бог. Нашият спасител, дошъл да избави света от страдание и от грях.
Поради някаква причина се чувствах още по-самотен и уплашен от преди. Затова и не им отказах веднага, когато дойдоха на вратата ми.
- Може ли да седна? - попита ме. Беше хърбав мъж със спокойни сини очи и правоъгълни очила.
- Да. Заповядайте. Искате ли кафе?
**
- Ще бъде приятно. Мерси - скръсти пръсти и се огледа. – Вие сте един от най-добрите рекламни агенти, които работят за нас - не бях добър. Не правех нищо, освен да продавам арогантността си и да използвам проста формула. Поради някаква причина по-голямата част от света все още си мислеше, че правя магии.
- Благодаря. Навярно сте прав - усмихнах се фалшиво. - За какво точно сте дошъл?
- Какво мислите за новото положение, в което се намират нещата?
- Имате предвид ‘Спасителят’?
- Да. Може би не бих използвал точно тази дума, но говорим за едно и също.
- Прекрасно е - подадох му кафето и той го пое.
- Не трябва да се притеснявате от мен. Мисля, че сме на една страна - реагирах глупаво. Но може би имах нужда някой да ми каже точно това.
- Плаши ме. Побиват ме тръпки от него и от ефекта му над хората. Идеята, че светът ще се превърне в огромна църква, която съществува само да го благославя, ме побърква.
- Поне за момента не сте сам. Виждате ли, в книгата им ясно пише, че трябва да се събират навън. Когато събереш хора в тълпа, е по-лесно да им втълпяваш неща. Google губи все повече пазари с всеки изминал ден. Не мисля, че някой от нас двамата харесва Google, но са по-малката от двете злини. Организираме екип, за да спрем ‘Спасителят’. Каквото и да е той.
- Не мисля, че съм подготвен за това.
- Ще се чакаме тук в събота в осем - подаде ми карта с червен хикс до някакъв блок. - За момента имаме достатъчно ресурси. Ако нещата продължават по същия начин, ще се стигне до точка, в която няма шанс за противодействие.
Виждах гигантска ухилена глава на прозореца ми. И някакъв бухал, който кълве лицето й.
Излязох да се видя с Мими. Не я бях виждал от болницата и ми липсваше.
**
Беше тълпа. Това бяха новите й приятели. Всички гледаха към жената в центъра със страхопочитание. Беше избраната.
- ...и когато погледнеш от златния му трон, виждаш цялата история на света. И той е търпелив, и справедлив, и всемогъщ. Ще помогне на покаялите се и на онеправданите!
Беше на трийсет и нещо. Преди шест месеца природата нарисувала среден пръст в мозъка й с туморни клетки. 333 я излекувал. И (поне тя твърди така), когато го попитала кой е, той й казал, че e синът господен и е тук, за да ни спаси от греха. Няма да се учудя, ако е по-ненормална и от мен. Но Мими я гледаше с уважение и респект.
-В неделя ще ме покръстят. Ела с мен - тя беше нов човек. Нямаше го уюта, който виждах в нея докато умираше. Но още сънувах гъвкавото й абаносово тяло.
- Говориш различно.
- Вече съм различна. Животът ми изглежда толкова по-смислен. Ще бъдем заедно тук. Ще бъдем праведни, точно каквито той ни иска и после ще бъдем в небесното му царство, завинаги заедно - представях си как я чукам върху облак.
- Дори тембърът ти е различен – усмихнах се, но ме побиваха тръпки. Беше точно като с цветовете. Единият ден бяха едни, а на другият - съвсем различни.
- Обичам те - прегърна ме. Исках да я еба толкова много. Ръката ми мина по гърба й.
**
Беше огромна библиотека. Като лабиринт. Бях толкова малък в нея. И всички книги наоколо бяха отвратително грозни и стари и миришеха на умряло. Исках да изляза от там и тичах, но не можех да намеря края. Бях заобиколен от огромни рафтове. Почти всичко беше преписи на стари издания. И тогава дойде той. Беше голям поне колкото двама души и носеше факла. Два бухала кълвяха дробовете му, но той не се интересуваше. Пристъпваше ухилен с факлата.
- Спаси ме! - крещях . И той го направи. Размаха прекрасния си огън и всички гнусни, лепкави книги започнаха да горят. Всичко около мен гореше и аз се смеех. Не можех да спра да се смея. Най-сетне бях свободен от миналото. Който ПОМНИ историята си, е обречен да я повтори. И сега целият свят щеше да я забрави.
Събудих се. Чувствах се с пъти по-силен от вчера. Виждах размазано великана до мен.
- Благодаря. Благодаря ти. – Прометей се усмихна и изчезна.
Телефонът ми иззвъня.
- Арти! Имам прекрасна новина, Арти! – усмихнах се злорадо. – Надежда се съгласи да покръсти и теб! Ела да се видим! И приятелите ми ще са там!
- Това е прекрасно - усмивката продължаваше да виси на лицето ми.
- Толкова съм щастлива! Всичко ще бъде толкова хубаво!
- Да, скъпа. И аз нямам търпение. Ще ти звънна по-късно.
- Но трябва да дой... - изключих.
Наистина нямах търпение. Да започна да търся начин да унищожа ‚спасителя‘ .