автор: svdonchev

Ниската, закръглена селянка Фанка, чакаше търпеливо влака на безлюдната гара, поне два пъти в годината. Той пристигаше с шума от спирачките, тя премяташе бархетната торба от едната ръка в другата и се спускаше няпряко през коловозите. Бързаше да изкачи стъпалата, тиха, безропотна като добиче и се изпотяваше още на първото стъпало , от пълнотата.
После, в купето, мълчеше по време на цялото пътуване и гледаше настойчиво как си говорят другите хора, гледаше ги право в устите, сякаш е глуха по рождение.
Пътуването е дълго, но тя не се отегчава, гледа; гледа хората, дрехите им, отмества поглед, гледа навън, хладните гори, полята- бързо отминаващи правоъгълници, гарите, които посрещат влака една след друга в летния задух.
Накрая пристигат в големия град. Тя отново е първа, гордо изправена с торбичката под мищница, вече е съвсем близо до вратата и гледа прелитащите лица по перона. Винаги слиза първа, спира насред навалицата от посрещачи, заминаващи, джебчии и подушва въздуха като куче.
Това е само за миг, докато се съвземе от пътуването. После краката я отвеждат до хлебарницата, при ароматните, макови кифли; тя не ги забравя никога и ги яде при всяко от редките идвания в града. Яде ги бавно, с удоволствие, без да подхвърля на гълъбите, които я наобикалят. После тръгва по отъпкания път, към бараките.
Те са пръснати в строги правоъгълници, под една от малкото оцелели горички в края на града.
Eдноетажни бараки, занемарени по български, дом на психично разстроени хора, с млечнорозов, ироничен цвят, сякаш набързо скроени от мукава, с вечно тъмни прозорци килнати настрани и прогнили от времето стрехи. Лятно време събираха сянката на акациите отрано, болните бързаха да излязат отвън, сядаха по пейките или на ръба на оградата, гледаха пустия път, отеснял от роненето на асфалта и димяха с цигарите.
Жените пушеха много, спокойни, с втренчен поглед, всички неугледно облечени, ярко, безвкусно, с разкопчани блузи и долнища на болнични пижами или с избелели рокли без презрамки.
Така преминава денят им. Пушат, събират се на групички по пейките, или се облягат безцелно върху телената ограда, или се гледат с празни погледи, приближават се една към друга и си шептят тихи, глухи думи, разделят се и всяка се устремява към кротката си разходка по алеите.
Повечето са самотнички. Не се заговарят с никого, постоянно се движат като сенки, все близо до стените на бараките, спират на прага към коридора, оглеждат се, пристъпват бавно със ситна колеблива крачка по скъсания балатум, после хладината ги поглъща, хлътват като през сцепен чаршаф и се залутват сред мириса на изпрани завивки и течащи тръби, сами с незнайните си мисли. Само след миг се връщат навън при светлината и уханията на акацията, сега със причудливи усмивки по лицата.
Така насред пека на обедното слънце са като уморени пчели, които не спират да влизат и излизат от кошера.
От другата страна на тесния път е мъжкото отделение. Зеленее се прясно боядисана ограда и в хубаво време могат да се видят мъжете, прави като часови, слаби, брадясъли, с панталони без колани и вдигнати яки. Пристъпят на място, пушат, протягат глави над оградата, гледат дърветата покрай завоя, пътя - сив и безлюден по всяко време на деня и са все нетърпеливи зад заключените врати на портала, сякаш чакат влак.
Над всичко се открояват лицата на болните от бараките, лица бледи, отпуснати, восъчни, толкова безцветни, че приличат на изстискано пране. Не могат да се забравят и очите, влажни от усилието да са вечно отворени, но неподвижни като спрели часовници.
Тези които могат да се разхождат из двора, да се затоплят от всяко появяване на слънцето зад облаците и да дишат мириса на акациите са на облекчен режим. Другите са в отделението > и са надеждно заключени зад дебела врата с един единствен продълговат процеп с капаче като на пощенска кутия, което санитарите отварят през няколко часа, за да ги следят как се разхождат под неизменния, цигарен дим, как кръстосват теснотията, тръгнали по своя път и винаги се спускат да започнат разговор, когато зърнат очи в процепа. Преди всичко искат цигари, искат ги по всякакъв възможен начин. С тих глас, дори да са едри мъжаги, с послушно наведени погледи, с два пожълтели пръста, поставени напряко на устата, с приведени гърбове като просяци или дори с гняв, сякаш човек е длъжен да им даде.
Фанка пристига по обяд, сяда пред вратата на приемния кабинет, кротка, с торбичка върху коленете. Чака докато я повикат, а те всички вече я познават, санитарите й се усмихват, а лекарите се навеждат и потупват дебелите й рамена. И тя е доволна, чувства се пристигнала у дома, макар да знае, че нейния дом е далеч оттук, в тихото село, в кротката къща, където сега мъжа й, недодялания планинар, намираше работа за всяко от трите й деца по двора и ги хокаше на всяка крачка.
Чака да я приемат и приемането е винаги едно и също. Все я питат:
-Как си, Фанка...какво е този път??
-Лошо е !- отговаря тя.
-Какво е...кажи??
-Топло ми е в главата...и чувам гласове!!
-Кога ги чуваш...постоянно...или понякога?- я питат.
-Когато го видя...него..мъжа ми...понякога ги чувам и като видя децата!!!
Мълчат лекарите, някой се изправи и й докосне ръката.
-Друг път не мога да говоря !- подхване да разказва тя, сама, без да са я попитали – Искам нещо да кажа...отварям устата, ама нищо не излиза...отварям, затварям , като риба...нищо не излиза...мине мъжа ми, гледа ме, гледа, че като ме плесне през очите...пък на мен ми става едно тъжно...искам нещо да кажа...и на децата искам нещо да кажа...и те ме гледат в устата.. а аз не мога.!!!
-Ще се оправиш, Фанка...!!!- й казваха с усмивка, а тя се оживяваше и се изправяше за да докосне белите престилки.
-Ще се оправя...ще се оправя...не е като миналата зима...все за умирачка мислех тогава!!!- отговаряше тя с надежда.
После я настаняваха в една от занемарените стаи и тя сядаше безропотно върху вълненото одеяло и скръстваше дебели китки една върху друга. Понякога оставяше в тази поза с часове, с кротка усмивка по лицето.
Колата спря съвсем близо до входа, шофъора скочи нисък, пъргав, отвори задната врата, наведе се и погледна вътре с тревожен поглед.
Тя слезе бавно, с усилие, без да протяга ръка за помощ. Остана неподвижна до бляскавия капак на колата, огледа двора, бараките, отрано сутрин с широко отворени паянтови врати, зърна няколкото бледи лица, които надничаха от ъглите на прозорците. Бараките се събуждаха и старите им кости пукаха, за да се раздвижат за следващия тъжен ден.
Друг мъж слезе от другата страна на колата и се приближи предпазливо до жената, беше хубаво облечен, с лачени обувки, спря, погледна я с в очакване, а тя бе повдигнала красивата шия и очите й, застинали зад черните очила сега се взираха над покривите на бараките, там където свършваха оградите на грозния двор, жълтееха полета и птици кацаха по краищата на клоните.
Тя тръгна по изкривените плочки на пътеката, а двамата мъже се стреснаха и я последваха. Движеше се плавно със ситни крачки, сякаш бе тръгнала на дълъг път. Тялото й, меко и гъвкаво бегло прозираше под дрехите и тя полагаше големи усилия да го подчини дори на себе си.
Бледите лица зад прозорците я видяха как спря, седна грациозно на пейката и остана неподвижна, тъкмо навреме, сутрешния ветрец подхвърли няколко кичура върху очилата й, а слънцето едва сега проби акациите и освети синините й, няколко на брой, пръснати безразборно и вече тъмнеещи около брадичката.
Настаниха я в стаята, тя седна на леглото с ръце върху коленете и обърна глава към двора, толкова малък и запустял, погледнат отвътре.
Някои от жените в бараките, особено по- възрастните обичат да си говорят. Вече много пъти постъпвали на лечение тук, те са опитни, гледат хитро, вечно излегнати на една страна по леглата с подпряни глави, сякаш позират за картина, не спират да си шепнат още от събуждането понякога до полунощ и не се повдигат дори за разходка из двора. Знаят кое хапче ще ти помогне да спреш да плачеш вечер, какво да направиш за да прогониш тъгата, пробудена около теб, заедно с изгрева на слънцето. Говорят като лекари, мъдри, цинични, претръпнали, не се учудват на сълзи, четат всичко в очите и не се трогват от младостта.
Повечето не са болни, пристигат тук прокудени от роднини, оскотели преди да дойде старостта или просто за да прекарат зимата. Стоят на топло, разказват си спомени и нарочно гледат с празни погледи шепата с лекарства, която им донасят санитарките. Нека изпратят студените дни, нищо че са заели леглата, бараките са населени докрай, отвън довети от ледения вятър, нищо незнаещи и невиждащи, изпаднали в паника, или опустели жени блуждаят около оградата, понякога крепени от мъже, друг път съвсем сами като призраци крачат по асфалта, усмихват се без причина, гонят листа и целофани заедно с повеите на вятъра и не обръщат внимание на студа.
Целия първи ден, красивата новодошла прекара седнала до мръсната възглавница, със скръстени ръце и с тъмните очила, зад които очите и се преместваха без интерес из стаята, към коридора при всяко отваряне на вратата, след преминаващите санитарки, които я заглеждаха с недоверие. Не отиде да обядва, нищо че бараките обезлюдяха, бързо, отработено, под някакъв невидим сигнал, жените се запътиха по горещия асфалт към столовата със стръмните стълби към неизменните гозби, безвкусни и разводнени, сготвени набързо, за психично разстроените хора, които няма да запазят дълго спомен от тях и ще си доядат със сух хляб на връщане.
Не отиде и на вечерната разходка, която болните жени чакаха с нетърпение заради разхлаждането. Просто се премести в другия край на леглото, по- близо до прозореца и продължи да гледа жълтите ивици трева между бараките. Явно осмисляше нещо или тъгуваше.
Някой от жените я загледаха скришом и задълго, други я приемаха като сянка от акациите, само Фанка я позна. Позна я въпреки големите очила и спуснатата коса, артистката, тя беше, хубавата артистка от онзи тъжен филм. Фанка го изгледа в студената тишина на приземния етаж, съвсем сама, децата спяха, мъжа й дишаше грубо, дълбоко, понякога похъркваше като отпушена тръба, а тя неволно се спотаяваше при всяко затишие, страхуваше се да не се разсъни и да кресне:
- Фане...вода ми донеси!!! Червата ми изгоряха!!
Тя скача да се запрепъва, да бърза, прегърбена, устремена, готова да бута стени, пълни вода в чашата, пристъпя до леглото, преди да я е разляла съвсем, а той се е изправил на лакът, гледа я сънен и с подозрение, сърдит:
- Какви ги вършиш...пак ли си пълниш главата с глупости?!
Същата нощ той не се събуди, а тя запомни филма, красивата актриса с белите рамене, шията, бадемовите очи, накитите, ръкавиците, всичко запомни. После излезе при тишината на студения двор, загърната в стария шал, изтънял от пранета, погледа луната и отминаващите облаци, разбра колко е самотна и налегната от смазваща тъга, още на следващия ден не можеше да продума и звук. Така до пролетта. Продума с първото топене на снеговете, бавно, сякаш сега я учат на буквите. После я пратиха в бараките, при другите тъжни жени.
Сега в скосения квадрат хладина от стрехата, Фанка гледаше крадешком към жената, наистина красива жена, с маниери, хладна като статуя, изящна, непоклатима, изваяна, сякаш е камък под водата. Иска й се да приближи, да приседне близо до нея, да скръсти примирено ръце и да я гледа, както се гледат красивите предмети. Вместо това премина алеята към входа на бараките, вмъкна се в коридора и влезе в стаята, при застоялия въздух. Остана сама, както се усамотяваше на село, по женски.
Явно и красивите жени, могат неусетно да стигнат до бараките, си помисли Фанка, докато падаше мрака. А той падна бавно, летен мрак, късен, не донесе прохлада и само точките от неизменните цигари проблясваха около пейките.
И красивата актриса забеляза Фанка. Загледа я зад тъмните очила, хареса я, едра, тромава, все на разположение на всички болни, опъваше чаршафите на хорските легла, помагаше на старите жени да се изправят, славна жена й се стори тази Фанка, простодушна селянка, с благ поглед и някак наивна пъргавина.
Те се харесаха взаимно и се заговориха. Говориха си при всеки удобен случай, сутрин, вечер, на някоя усамотена пейка, преди лягане, с изпомачкани пижами, една срещу друга в коридора, навсякъде се заговаряха.
- Спряха да ме канят, изведнъж...никакви роли, никакви снимки...и скоро той се промени, изнерви се, полудя...скоро след това се случи...посегна ми...няколко пъти!!!- сега актрисата бе изоставила големите очила, разказваше кротко под тишината на акациевиете миризми и красивите й очи кръстосваха вяло двора.
Фанка стоеше срещу нея, скръстила двете едри ръце, положила глава върху своето си снежнобялото рамо, тъжно замислена и слушаше. Внезапно се стресна, оживи се , изправи шията:
- И такива красиви лица ли бият...аз си мислех, че само на такива празни торби като нас им тупат праха??
Усмихна се плахо, несигурно, сякаш с надежда. Актрисата гледаше оградите, бледи, нажежени от слънцето, с оредели от времето решетки, гледаше ги отнесена от мислите.
- Удряше, а мен вместо да ме боли...ме е срам...от какво,не знам, но ме е срам!!!
- И на мен ми става така,като ме удрят...!- каза Фанка, оживи се, стана, направи полукръг из стаята, погледна към актрисата с ново очакване – Значи и при вас красивите е така...и при известните е така...че как да е, бе ,Боже,нали сме все жени???
- И аз навеждам глава, примирявам се!- продължава актрисата, разказва, гласът й се носи, все така спокоен, треперлив, а лицето й, още по- мургаво, издължено, нарисувано от сенките, сега променени от новото извъртане на следобедното слънце.
- Седна в стаята...усамотя се...успокоя се...и започвам...дума след дума, изречение след изречение...всичко което съм наизустила...всяка реплика от всяка роля...олеква ми така...все едно отново играя...без да са ме повикали във филм...а те се въртят отвън пред вратата, моите, къщните...слухтят...чуват думи....усилването на гласа...мислят че съм полудяла...а аз се връщам при красивите спомени...само това ми остава да направя...и ме доведоха тук...полудяла съм значи...щом си говоря сама?!
Така, в следващите дни, красивата актриса с бадемовите очи продължи да разказва живота си на Фанка. Разказваше със все същия равен, нисък,мек глас, сякаш всеки миг се канеше да запее, погледа й прескачаше с плавни подскоци по оскъдните гледки наоколо, понякога спираше, очите й потъваха под извитите вежди, устата й се издължаваше, налягаше я тъга;тогава се натъжаваше и Фанка, двете мълчаха, неподвижни, всяка при своя си спомен, после кризата отминаваше и гласовете им плахо започваха да се дочуват под акацията.
-Накрая доста често, без причина, когато е раздразнен, без съвсем нищо да съм му направила, ми казваше, че съм проста...просто така от нищото, без дори да сме разговаряли за нещо...ме погледне с хубави, големи очи, с неговите си дълги мигли и ми казва, че съм проста!- промълвяваше красивата актриса с жив глас, този път без тъга, с детско учудване. – Може да си известна...да си добра актриса, но си проста, ми казва и излиза нанякъде или отива в другата стая...а аз си мълча и наистина не се обиждам...не знам каква съм...аз играя...играя роли...знам ли дали ги играя като проста...или умна жена...нали ги играя добре и съм красива !!
Фанка отново се оживява, напуска я вглъбяването, сключените й ръце се разделят:
-О...колко пъти ми го е казвал.. това...същото....все бързам...да угодя...бързам...бързам...ама все изспускам...чупя...разливам...от това, че съм такава едра...или от това, че цял живот съм живяла на село...стои той...под навес или зад бала люцерна...гледа с гъсти вежди, тъмен като облак и току прогърми... > !!! А мен пък ме наляга тъга...защото не го правя нарочно...ама как да се оправдая...тежка му е ръката...!!! – казва тя и се замисля, но скоро я осеня нова мисъл и протяга дебелата шия, с поучителен израз на очите:
- Ама виж...и вас изтънчените...градските...с обноските...и вас ви наричат, прости...хайде, мен ме наричат така, ама полата ми е все запретната из полето и мириша на кокошки...ама вас...Значи не е тежко само на селските жени...и гражданките си патят???
- А аз все чакам добра дума...и на половин добра дума съм доволна! – прошепва актрисата – И ако някога ми я каже...ме изпълва една надежда...пак ще живеем добре...пак ще имам роли...половин думичка ми трябва на мен...или половин докосване...или???
Фанка се изправя и докосва шията й с трепереша ръка, едра, галъовна жена, пристегнала бухналата си коса в плитки, живяла половината си живот тихомълком, все в бързане, в кратки оправдания, в чакане на добрите времена.
- Аз не му се сърдя дълго...той и децата така ги нарича...били прости...по майчина линия...значи към всички е такъв...не само към мен?!!
- Деца !- проговаря актрисата- Ние нямаме....нямам деца...!!!
- О...имам ...три...! – светват очите на Фанка – Вярно...особняци...трудни, различни...грубички...абе...лошички...като баща си, ама три...и мои...!!!
- Не...без деца сме!!!- шепне тихо красавицата. – Можеше те да ни спасят ..знае ли човек???
- А...все на негова страна застават..моите...вместо да спасяват мен...!!!
- Така неусетно...и алкохола заобичах...бяло вино...пиех го бавно..по много, но бавно...на малки глътки...опиянява ме бавно...омайва ме...отнася ме надалеч...сякаш съм легнала в лодка и ме носи течението...навсякъде около мен...тишина...тишина и забрава...!!!
- Пиела си...ти...!- искрено се учуди Фанка- Ти си пиела...като мъжкарана??
- Алкохола беше за кратко...после започнах с хапчета...малки, розовки...с тях бях добре,все на усмивки ме избиваха..ако изпиех и чаша вино с тях...направо отлитах..но скоро започнах да заспивам...ей така, за миг...поспра и хоп, заспивам...по пейките в парка...облегната на някоя входна врата...по спирките...навсякъде заспивах...и случайни минувачи ме прибираха на ръце до вкъщи...много пропаднах тогава!!-
- Вярно ...! – прошепна Фанка, погледа й се носеше високо над оградите, а вдигнатият й нос потръпваше от летния въздух, сякаш долавяше ароматите на собственото й далечно село. – Голямо падение...и все не ми се вярва...така лошо да е било...виж, аз може и всякаква да съм, но по дворовете не съм се въргаляла...!!!
С всеки изминал ден, след всеки разговор между двете, нисичката, закръглена селянка Фанка се променяше. Тъжните очи, с които бе пристигнала в бараките се оживиха, устните доскоро мрачно стиснати, извити като лък, сега все по- често се разтягаха в приветлива усмивка. Промени се и тялото й. Доскоро лениво и безучастно към движенията и вечерните разходки, то напрегна предадените си мускули, изправяше я най- ненадейно, пъргаво, сочно, засилваше я из тесните пътечки и тя бързаше, ситнеше с едрите бутове и лъвската глава, устремена към дребните, но смислени нещица, който отскоро й се струваха толкова важни за вършене в живота. Преобрази се, тази Фанка, все да помогне, все да вдъхне надежда на някоя от жените с наведени глави и разрошени глави, а такива имаше вечно покрай оградата.
Лекарите също забелязаха промяната и повикаха Фанка в приемния кабинет. Там между шкафове с криви вратички, отрупани от прашните, медицински картони на отдавна преминали за лечение, разстроени души, тя застана спокойна и поруменяла срещу тях, с неочаквано ведро лице.
-Как си, Фанка ?- я попитаха.
-Много съм си...добре!
-Чуваш ли, гласове?
-Не...никакви...нито мъжки...нито детски...сега никакви не чувам!
-Много добре,Фанка...значи сме оцелили правилните лекарства?
-Не е от лекарствата...сякаш...ако позволите, да кажа!- отвърна сериозна тя и ги погледна предизвикателно...- От приказките е...сякаш!
-От приказките...какви приказки,Фанка??- се учудиха те.
-Дето си ги приказваме...с моята другарка..красавицата!
-Приказките ви...те лекуват..така ли Фанка?
-Да...сякаш..така мисля!
Сега настана мълчание, отвън нечии уморени крака разхождаха чехли по балатума, а откъм баните достигаше шум от глухото падане на силна струя вода върху мозайката. Болните перяха дрехи на ръка или се миеха от летния прахоляк след обедното посещение в столовата.
-Разкажи ни,Фанка?
-Ами...тя все ми разказва...говори,говори...става тъжна после...после млъкне и започва да плаче...плаче срещу мен...красива, ама много тъжна...плаче с големи сълзи, а аз стоя като пън...бива да стана и да я прегърна...да й кажа няколко думи...да се успокои...пък на мен не ми идва отвътре да я прегърна като плаче...даже ми става едно леко на душицата...!
-Защо така, Фанка???
-Че знам ли...тя страда, горката...плаче...пък на мен ми става леко...всеки път след всяка история плаче...а аз...на мен ми е все по-леко...!
Отново мълчание.
-Не съм редовна нещо аз!- добавя Фанка с кротка усмивка- Че нали и затова съм тук!
-Разкажи ни още!- упорстваха лекарите.
-Тя ми разказва, а аз слушам...слушам и попивам като гъба...обиждат я и нея като мен...ах, с какви думи...удрят я...право в лицето...нея, красавицата, дето всички я знаят и харесват...луда я наричат...защото е нещастна...тормозят я...най- близките...и тя се е предала...тя се предава...а какво остава за мен ?...значи?...значи не съм само аз така...само дето тя пие розови хапчета, а аз никога не съм посягала...пие и алкохол...а аз не го познавам...!
-Така,Фанка...така си е!- одобряват те.
-И какво друго?- се оживява тя- И за мен има шанс...в тоя живот...не съм за отписване...щом и на тия известните...и къде къде по- умни и красиви им се струпват моите нещастия...!
Те клатят глави в знак на съгласие, а тя е все по- уверена:
-Тя се е заключвала и цели дни се криела в стаята...а аз, колкото и да съм бита и нагрубена, все съм си гледала къщната работа...тя заспивала по улици и пейки, а аз само моето легло си знам...и за мен има шанс значи...да бъда като тях.. и аз мога да прокопсам сякаш?....нямам четиридесет и пет още...!
Лекарите я гледаха изпитателно, така еднакви с тези бели манти. Тя се усмихна срамежливо, като ученичка:
-Вчера един мъж...ми подвикна...от двора на мъжкото отделение.. отсреша....и там са едни нахалници...гледат като невидели...!!
Фанка излезе, единият лекар се изправи, приближи прозореца и каза със замислен глас:
-Дали ще имаме случай...драги...едно женско нещастие да излекува друго??
Другият изсумтя и посегна с досада към дръжката на вратата, бързаше да отиде при младата си любовница, не се бяха срещали вече цяла седмица.
В края на втората седмица от престоя й в бараките, Фанка изглеждаше така преобразена, че лекарите взеха решение да я изспишат.
Тя им благодари с тихия си, груб глас, излезе, премина по коридора като през мъгла и влезе в стаята, където багажа й стоеше прилежно подреден до възглавницата, още от самото постъпване. Постоя права, загледана в леглото, сърцето й туптеше, а краката й се бяха превърнали в побити колове. Прииска й се да поплаче. Дали защото си вземаше довиждане с бараките? Или се страхуваше от пътя към дома?
После внезапно я обхвана радост; тя си тръгваше, при децата, при своя мъж, при тишината и вечната кроткост на селото, при новия си живот. Грабна платнената торба, трясна паянтовата врата зад гърба си и излезе на двора. Там под следобедните сенки, срещна красивата актриса. Беше унила, тъжна, без обичайните очила. Фанка се приближи, остави чантата в прахоляка и я прегърна с дебелите ръце. Помълчаха.
Красавицата се отдръпна, кимна, обърна се, направи няколко крачки, за да седне върху първата пейка, а раменете й се отпуснаха, сякаш прегръдката бе отнела и последните й сили. Изглеждаше много тъжна и немощна. Фанка остана сериозна, огледа за последно бараките, обърна се и тръгна бързешком. Отдалечи се с гордо изправена глава, едрите й бутове се преместваха ритмично под простичката рокля, а преметнатата чанта се удряше в хълбока й на всяка втора крачка. Не се обърна нито веднъж, дори на завоя, откъдето бараките се набиваха в погледа, дълги, с плоски покриви, устойчиви на времето.
После влака полетя, тя застана на любимото си място до прозореца, стиснала торбичката между коленете.
Колко е приятно да се прибираш у дома! Бързаш да пристигнеш, при познатите миризми, бързаш да зърнеш неугледната дворна врата, лехите, занемарени, увехнали, с наклонени цветя, бързаш да зърнеш порасналите си деца, които ще се разминат с теб, всяко разсеяно и забързано по своите си дела, а на теб ти е приятно и тъжно, че все пак ги има, както го има и мъжа, твоя мъж, жилав, жизнен, груб, като кора на пустинно дърво, посрещне те, потупа ти бедрото и ти неволно видиш благост в погледа.Или нещо друго, по- приятно? Хубави са тези мигове на завръщането!
Тя гледаше тополите покрай широката река, наклонени от вятъра, готови сякаш да скочат във водата, гледаше превитите, женски гърбове, скрити от слънцето под разноцветни забрадки, бродеха из безкрайните редове и се бореха със земята. Стана й мило, приятно, когато всеки тласък на влака я отвеждаше до едни по- познати, по- близки до селското сърце кътчета. Неусетно се отпусна върху облегалката, усмихна се, замечта се, вдъхнала мириса на треви и полски цветя.
Фанка нямаше как да знае, че малко след завръщането си от лечението в бараките, красивата актриса ще получи предложение да се снима във филм. Тя прие ролята с малко колебание, тъжна, неуверена, все така скрила бадемовите си очи зад черни очила, но я изигра блестящо; възвърна предишната си известност, както и красотата си, малко поувяхнала от преминалите несполуки.
Фанка не можеше и да предположи, че само след десетина дни, в една хладна есенна нощ, ще заловят синът й, с разкопчана риза и мъждукащ фенер, да разбива касата на селския магазин за да краде пари.
Как да знае, откъде, че две сутрини след тази случка, още погълната от упреци и от нескончаемите притеснения за бъдещия, вечен срам от хората, тя ще отвори телените вратички на гълъбарника, за да хвърли жито, ще погледне птиците, сякаш в някаква мъгла, ще ги остави да се разхождат около краката й, както винаги, с красиво вдигнати опашки и тревожни очи и дори не ще разбере, кога три от тях, най- красивите, най- оперените, тези които се вдигаха най- високо в небето, гордостта на мъжа й всяка неделя сутрин, когато се събираше на поляната с други гълъбари, ще плеснат,ще издадат мек звук , ще полетят, отначало в различни посоки, после ще се превърнат в точки и тя ще вдигне отчаяна глава, колкото да ги зърне как се превъртат срещу падналото слънце и бягат към свободата.
Мъжът й я преби жестоко за това, че изспусна гълъбите. Живя сама със себе си, няколко седмици, без да продума, без да спи, без да се замисля.
Всички решиха, че скорощното пребиваване в бараките е било съвсем безплодно. Изпратиха я отново там, точно преди студените дъждове и мъглите, които изпълзяваха все по- гъсти около речните мостове.
Този път тя остана по- дълго при психично разстроените, защото я намаше красивата актриса с бадемовите очи, която да й разказва за нещастията, които спохождат ненадейно всякакви успели или несполучили в живота жени.

КРАЙ