Наблюдавал ли си утринния хлад,
когато слиза в синята безмълвност?
Посред шепите артритни на града
разсипва първозванната си мъдрост.
А пътят му – опашка на дъждовник –
завива край дюкяна с плътни щори.
И толкова е жив и е самотен,
че би могъл дори да проговори,
за да ти разкаже, как се е родил
в покрайнините и по воля Божа,
във часа, във който първите петли
дерат на мрака люспестата кожа.
Шосетата блестят, асфалтът мокър
изпод маркучите издиша нега.
И край стените със олющен цокъл
промушва слънцето лъчи през него –
покрай реката – да прескочиш пътя,
до моста после да завиеш вдясно
и как в росата косове се къпят
да видиш. Гледката е тъй прекрасна,
че чак боли, когато дишаш. Ням си,
не си човек, ни звяр, ни птица,
а някакъв безформен, тежък камък
от който скулпторът не ще изсича
барелеф или пък надгробна плоча,
едно природно безпредметно нищо.
И хладината със езика си обложен
облизва те и кротко те разнищва.
Това е утрото, напъпило и свежо –
под ризата ти като дъх се свлича,
и е красиво толкова, и нежно,
че няма начин как да не обичаш.