автор: yotovava

Лятото синее, въздухът искри
в косите ти, уханни на пшеница.
Цветове на мак по твоите гърди
докрай изопват моите зеници.

Сякаш призрачна и нереална си,
така се чувствам сякаш пред бесило.
Ти всяка грешка можеш да простиш
докрая. И това е висша милост!

Отвън разпуква тежка пустотата,
която сляга нощем без контури
над притихналия и безформен град
и къщи с изкривени амбразури,

във омрежени от скуката очи,
в които любопитството хихика.
Както трънче във петата ми стърчи
със настървение на гладен хищник.

А утрото с наивност на детето,
за което и дъгата е батик,
безбройни ситни плитчици заплете
покрай слънчевия златен игленик.

Накъде потеглям в тази тишина –
морето ли да прекося след здрача.
Не владея силата да бъда сам,
единствено умея да изплача

водата, стекла в мокрите ти стъпки,
прохладата на утринния плочник
и жаждата на липовите пъпки,
в които страстите на мъж клокочат.