Когато ти си тръгна – ей така,
загърнала със шал косица руса,
увисна – празна – моята ръка,
и сякаш ме намачка автобуса,
наду ми клаксон тъпият бакшиш,
градът разлюшка своите панели,
а облакът офейка към Париж,
където всички облаци са бели,
над мене тъпан слънце издумтя
и бирата от пек направо втаса,
и – стиснал в целофана стрък цветя –
изсмуквах аз горчивото на фаса,
тогава спрях пред някакъв бутик –
крещях – и дълго името ти виках,
и капеше вода – от климатик
направо в моя мозък пред бутика,
над мен се възвиси едно ченге
и: – Къф си ти бе! – кресна. – Да те няма!
И тъпата патрулка по „Леге”
отведе ме далеч от теб – и храма.
В районното ми снеха протокол –
написах им ферман със звънки рими –
не съм ограбил столичния МОЛ,
не съм изчукал барманката Мими,
не съм пройдоха, нито съм клошар
под име ново и със външност чужда,
съдбата днес ми друсна кофти зар –
тя отлетя – с трамвайчето към „Дружба”.
Потъна – сякаш в Перловска река! –
момичето с навървени сандали...
Долуподписах горното с ръка,
с която ни веднъж не те погалих.