автор: esperanca

https://fbcdn-sphotos-a.akamaihd.net/hphotos-ak-ash4/s720x720/304894_450742028290397_727537568_n.jpg

Ден първи

Една крачка съм напред, в бъдещето. Водена от дива емоция на силна енергия за живот, който все обещава, но никога не се случва.
Петнадесети юли е най-горещия ден от лятото на високосната 2012г. За втори пореден път избирам неохраняваните, пусти плажове на север по бреговете на Черно море. Придружава ме аляският маламут Чародей, който се е превърнал в мое продължение.
Сетивата пият слънце, поглъщат кристален пясък. Мисълта препуска яхнала гребена на валсуващите вълни. Кучето играе по плажната ивица, влиза в морето, но усещайки мощта му , се страхува от дълбочините и остава в плиткото.

Ден втори

В пет и половина правим първата си утринна разходка от Змийски нос до местността Рай. Слънцето изгрява малко преди шест без петнайсет. Изплюва на хоризонта огромния си току-що сварен яйчен жълтък, оглежда се в чистата прозрачност на водната слюда и видимо доволно от образа, прави широк разкрач на небосвода. Плажът е пуст. Морето – врящ зеленчуков бульон, чийто вълни изкарват с бълбукане на брега миди, рапани, всевъзможни рачета, които се движат на една страна и всякакви дребни обитатели. Според старо рибарско поверие от 20 юли до 6 август подводните течения на морето се обръщат, затова е толкова неспокойно. Опасно е -.образуват се мъртви течения. След като на Илинден взима своите жертви, водите му се укротяват, прибират се в басейна и става ласкаво.
Привечер наемам лодка, с която плаваме по тихата, уравновесена река Панисос, днешна Камчия. Преминаваме устието, където кафеникавото й тяло влиза в драматично съприкосновение с бумтящите, разпенени смарагди на морето. При полегатия завой върху морския гръб, Чародей е респектиран от силата на голямата вода и ляга върху дъното. Веднага след като морето остана зад нас и нагазваме плавните води на реката, желанието му да скочи в тях става неконтролируемо. Налага се да го държа изкъсо през цялото времето . Познатото дава сигурност.
Коритото на реката пресича лонгозна гориста месност, с подобна на джунгла растителност, за чието образуване способства честото разливане на водите й в долината. Навлизаме в рибарско селище, спираме за кратко, колкото да купя прясна морска риба. Искаме да стигна до пострената на левия бряг римска крепост Ерите. Преминаваме през гъсти лиани, оформили зелени тунели. Наблюдавам редки растителни, животински и пернати видове, в по-голямата си част вписани в Червената книга. След делфините при нос Галата, които миналото лято минаха толкова близо до мен, почти в плитчините, сега душата очаква друго...

Ден трети

Днес Чародей навършва две годин и шест месеца. Посрещаме изгрева гушнати на плажа. Вятърът подстригва пясъка, облизва камъните по брега. Облаци са арестували слънцето и не го пускат. Лъчите му се прокрадват през решетките им и освободени разтапят седефеното тяло на морето, изтегнало се и зовящо тяхната ласка. Опалена водата злати в сребристо-бронзови отенъци на тюркоаз и аквамарин. Играта на светлината взривява зелената гама и рапръсква искри. Неволно притварям очи, заслепена. Величествени кораби, акустирали на рейд в далечината са строги стражи , които пазят хармонията ненарушима. Как да понеса толкова красота? И да остана същото човешко същество борещо се и побеждавано в страстите си.
Аляският маламут се изправя на каменната плоча, върху която плажуваме. Величествената стойка на силуета му от дивия север контрастира с бакърената марина*. Едновременно сме откъснати и слети със света.

Ден четвърти

Всеки ден е различен, единственото общо е изгрева. Усещам някак с вътрешността си, че днес времето ще позволи, нещо повече, ще е единствената възможост да излезем с лодка в открито море и стигнем до Райския залив с чудните камъни. Според предварителната уговорка в 10 часа сме се стройнали на пристана. До нас се мъдри внушително количество багаж – два плажни чадъра, вода за кучето – големи количества за целия ден, надуваем дюшек, помпата към него , храна и плажни принадлежности. Не вярвам лодкарят да ни откаже, затова мъкна всичко необходимо. Точно в 10 часа той пристига, почти не ме поглежда, едва забележимо кимва – да се качваме и щастлива товаря лодката. Виждам как в бръчките около устните му се роди и заседна закачлива усмивка. Доволен е, не съм го разочаровала, познала съм времето, щом съм тук готова за плаване. Бързо напускаме коритото на реката и той насочва носа на лодката право срещу слънцето, към ръба на хоризонта.
Райският залив. Между Змийски и Смокинов нос се образува залив, който поради формата си носи и името Палецът. Със ситен , мек като сатен пясък и сапфирена вода. Диво, лишено от присъствие на хората място. Тихо и спокойно, където забравям напълно за съществуването на околния свят и ставам част от морето, брега, вятъра. Разтварям се в пейзажа, без присъствието ми да нарушава хармонията. Един ден на отдадено сливане с природата. Пантеизъм! Който не го е преживял, не може да разбере.Усещанията – топлина на слънцето, мекота от пясъка, музика в ласкавата песен на морето. Цветовете – опалени аметисти в зелено-синьо великолепие, пленяват сетивата с очарование и ставам доброволен роб на любовта, отричайки се от свободата. Друг свят. Материята отстъпва и се разтваря пред красотата. Подвластна съм на сетивна наслада във виталните измерения на духа.
Към 17 часа лодкарят се завръща с прилива , за да ни вземе. Ангел се казва. Лицето му - суров гранит изсечен от вълните, изпечен на слънцето, шлифован в пясъка. Прорязано с дълбоки бръчки, в които утаена лежи солта от знанието за строгата хубост на морето. Природата е велика сила с твърд характер, изумителната й красота налага неписани закони, които не търпят глупост, не прощават грешки, наказват всяка слабост на волята. Той мълчи, като всеки прекарал живота си сам с мощната й стихия, познал неизбродимата й бездна, където думите са излишно похабена енергия и единствено значение имат решителните дела на точното време. Как се изразходват хората в напразни приказки, колко се разсейват с думите. Животът го е научил на тихо действие, допуснал го е до извечните тайни, белязал лицето му с отпечатъка на далечно плаване, отвъд смъртта, познал надчовешкия му смисъл. Излъчва онази загадъчна тайнственост, която мами като магнит и държи на разстояние. Истинското познание налага дистанция. Сила, която смирява посредствеността.
С прибоя вълните зачестяват и стават високи. За да се качи Чародей, Ангел издърпва лодката на самия бряг, поради което носът й засяда. Без да ме погледне, със същото кимване от сутринта ми дава знак да се кача. Всички сме прилепени за дъното на корпуса й – багажа, кучето и аз. Лицето на Ангел остава непроникаемо, видно е – сам трудно ще обърне тежката лодка, така че вълните да поемат носа й и двигателят при кърмата да я изведе в открито море. С всяка нова вълна приливът я приклещва в пясъчната си хватка. С напредване на времето вълните стават все по-високи, все по-силно удрят тялото й. Водни талази ни заливат . Моля се Бог да помогне на Ангел. Чувствам се виновна, защото исках да се върне за нас колкото морето позволи по-късно. Зная, че усети част от онова, което носи в себе си, затова угоди на каприза ми. Сгъвам се в ъгъла на самия нос. Трудно удържам поводите на изплашеното животно, чието тяло трепери. С крака се подпирам в стените на лодката за опора, а върху ни се излива талаз слез талаз.
След половин час лодкарят някак успява да я извърти със слабото си, но жилаво тяло. Носът й поема по озъбения гръбнак на морето, моторът облекчено изравнява обороти, напрежението във въздуха се разрежда. Справихме се.
Под претекст , че правя снимки се обръщам и през обектива на фотоапарата приближавам лицето на Ангел. Запечатало е като на филмова лента умората от усилието, поради която не успя да се качи първия път в лодката; моят страх, че нямам сили да му помогна; благодарността, че разумно стоя на едно място и поне не преча; изстискването на последните капки воля в спеченото му от слънцето тяло. В крайчеца на стискатите му устни е заседнало облекченото :“Потегля ме“. Не смея да го снимам. Той долавя, че го наблюдавам и се оставя да го изучавам през окото на обектива. Усеща респектираното ми смирение, дълбокото уважение, преклонението пред природа и човек, научили се да живеят в съзвучие. Тя с милостта си, познавайки човешката ограниченост и той, подчинен на силата й. До устието на река Камчия плаваме около тридесетина минути. Лодката гази по топазения гръбнак на морето. Всяка нова висока вълна изправя носа й над хоризонта, за да се бухне корпусът с тежка сила в елмазената твърд на морето. „Дзуп-дзуп“ - усещам съприкосновението с дълбините чак в бъбреците си. „Дзуп – дзуп“ - тялото ми инстинктивно следва наклона й с вроден усет, при липса на знания се движи в синхрон. Ставам нейно продължение. Лодката е възможната връзка с водната мощ. Тримата – човек, лодка, море сме в движение родено от дълбината на бездната. Мощ, чиято сила нямам сетива да разгадая изпълва съществото ми и от немощно, физически слабо създание ме превръща в електрична дъга, която прорязва пейзажа и сводобно се рее над повърхността. Морето под мен е вряща супа в огромен кюп, чийто крайни очертания са ми непостижими.
„Дзуп – дзуп“ - тържество на духа в безкрайността. Част съм от творение без начало и край, мисълта за необятност ми дава сигурност. Безкраят ме изпълва с безмерна, безгранична сила. Сърцето ми - надскача границите - е огромен пулс с римъта на вселената.

Ден пети

Илинден. Морето бие вълните си още по-свирепо. Благодарна съм за вчерашния прозорец, през който времето позволи да приживея Райския залив. За днес има организирана групова екскурзия с амфибия**, която се отлага.
На близкия хоризонт привличат вниманието ми три мънички точици , които плуват към мен. С теле обектива на фотоапарата приближавам образите и с удивление установявам, че са лебеди. Поради ранния час плажът е пуст. С уверени, доверчиви движения доплуват до брега и излизат точно срещу мен. Изпъват изящните извивки на дългите си шии, поглеждат ме, колкото да ме регистрират в пейзажа и повече не ми обръщат внимание. Пощят и се отръскват като разперват крила на две-три крачки от мен. Гледам как решат перата си и се чувствам като Елиза от приказката Дивите лебеди. Дори се оглеждам за наръчите коприва, които трябва да изпреда. Морето някак се укроти и притихна. Слънцето искри по брокатеното му гръбче. Ефирен бриз достига до брега и гали страните ми. Птиците са на разстояние едно докосване. Едва се удържам да не протегна ръка. Страхувам се да не се върнат в морето, където не мога да ги последвам. Не искам да ги изпусна като делфините от миналото лято. Не и преди да ми разкажат...Фотоапаратът на безшумен режим, отваря и затваря блендата, като запечатва изящните им тела – горди, свободни, уверени в красотата си. Подаряват ми миг с избора си да дойдат при мен. Въпреки близкато разстояние не преминавам границата, поставена от тях. Макар и споделен, в мига има дистанция, която не мога да премина, не трябва да прекрача с човешката си същност. Чета го в гледеца на мъжката птица:“Човек никога няма да е напълно приет в природата...“ В черното около клюна, което стига до окото, в самата зеница е притаен студ, остро излъчване, което мълчаливо и ясно налага:“Човекът е култивирано растение в природата. Не е диворастящо, поради което тя винаги ще му е мащеха, не майка. Глупава е всяка претенция за добро. Съвършенството е немислимо без тъмната страна. Познай истинската красота в извивките на шиите, в грацията на всяко движение , в лекотата, с която преминаваме през света. Знай, че това , към което се стреми душата ти е възможно, достижимо. Ти си всичко, което искаш да си . Разпери криле и се виж от началото на едното крило до края на другото. Стремежът към съвършенство е душата ти. Отвори рамките и пусни себе си . Това, към което се стремиш е дома ти.“

Ден следващ

Тази нощ имах сън:
Видях растение с тънко и крехко стебло. Палав вятър довя семето и го зася на брега на пълноводна река. Поради щедрите й води израстна прекалено високо, за да оцелее само. На другия бряг групичка от дървета, чийто клони се подпират в бурите, пазят си сянка в летния пек, прегръщат се в мразовитите зими, опрашват се в лунните нощи. Споделят се. В далечината на хоризонта - гора. Стреми се към нея, иска да е част от дърветата й. Нито близките дървета са достижима за него, нито гората е възможна реалност. Нощта е по-милостива, скрива пейзажа, чува само шумоленето на листата им. Утрото е най-жестоко, изважда растението от приказните сънища, хвърля го в надеждата да се стреми към другите, да копнее по един жадуван живот, който все не се случва. Вечерта го прибира в уютните си пазви, за да приюти умората в сънища по-реални от живота.
*марина - картина с морски пейзаж;
** амфибия - верижна машина, на сушата е подобна на танк, в морето е подобна на кораб, движи се с витла и перки.