автор: stambol

Забравн парк, смълчани стари пейки,
в тревата дреме първата слана...
В юргана от листа и сухи вейки
земята се руши от самота.
Дървета стари, хора побелели,
от старост съхнат птичите гнезда...
Във тази стара есенна неделя
дори небето старо зарида...
И ме опърли мократа му прежда...
Затварям се в кутия на слепец:
оставам сам със старите надежди -
със спомена за стария щурец...
И нещо във гърдите ми запява -
запява тишината вътре в мен.
И виждам как земята се прозява,
събужда се размазания ден...
И ето че небето пак се смее,
забравило в яда си да вали...
...Понякога е нужно да умеем
и ние да забравяме... Нали?..