автор: papacot

Стопи се нишката.
Животът бе вретено.
Сега е само пумпал полудял.
Животните в очите ти се гонят.
Раними мишки. Свише опростени.
Къде е краят на началото,
щом мога да те купя и продам?

Не помниш…
Постморталната амнезия е дар.
Нали, любов, от Бог благословена?
Тук гости сме –
и цар, и луд, и звяр…
Предците са листа от кедър.
А аз – дърво в горите на Канада.

Околовръстните въпроси стягат
единствено разхлабената примка.
Сложи си от червената помада,
за да те видя жива.
После някой Стинг
ще подари пустинната си роза
на детството, което си отива…

Но куца с неизбежната артроза
не само то. И ние сме по пътя,
по който още крачи Керуак.
Дали ме помниш смътно,
не е въпросът, който ме измъчва.
Въпросът е дали, от слънцето отлъчени,
ще можем да се срещнем пак.