автор: ariel_b

Не познавам тази гора
с неспокойни, жадни дървета.
Но си спомням как есента
оживя за миг в редовете ти.
Като бели диви коне
ветровете се гонят сутрин.
С аромат на грозде и мед
недописан изгрев те буди.
На ръба на стръмния бряг
сляпо сянката ти се спъва.
Бързаш. И не усещаш как
даже в мислите ти се съмва.
Планината още мълчи
и люлее в шепи звездите.
И потъват ранни лъчи
във следи от млади копита.