Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: pepelqshka13
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14019

Онлайн са:
Анонимни: 97
ХуЛитери: 1
Всичко: 98

Онлайн сега:
:: pepelqshka13

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Октомври 2022 »»

П В С Ч П С Н
          12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31           

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
3 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаНе засичай погледа си в огледалото
раздел: Есета, пътеписи
автор: selsal

В една сцена от филма на Уди Алън “Вземи парите и бягай”, героят на Алън – Върджил Старкуел – е застанал пред огледалото и подготвяйки се за среща с момиче, опитва да си придаде прелъстителен вид, като с маниерно движение сваля диоптричните си очила с дебела рамка и ги поставя нехайно в горния джоб на ризата си.
Забавното в ситуацията е, че Върджил желае да види малката репетиция, която той изпълнява, в огледалото пред себе си, а то е нещо, което се оказва не дотам лесно, защото със свалянето на очилата от носа си, Върджил вече не е способен да види втората половина от собствената си сценка, която впоследствие той има намерение да изпълни пред непознато момиче и която в момента трябва да му вдъхне увереност за тази среща. И поради желанието си все пак да види колкото се може повече от разиграваната си поза на естествена прелъстителност, Върджил започва да изкривява тяло и привежда глава, като до последно гледа иззад очилата си към огледалото, разделяйки се с тях, чак когато това става неизбежно, в момента на поставянето им в джоба на ризата. Тази комична сцена е едновременно метафора, но и непосредствена илюстрация на най-трудното и най-рядко осъществяваното човешко деяние, което според Карл Густав Юнг е непосилно даже за Йехова, деяние, с което има смелостта да се занимава единствено кралицата на човешките занимания, философията, и към което вечно ни подтиква оракула от храма в Делфи, а то е: да опознаем себе си.
Като че непосилната трудност на саморефлексията е, че с акта на вглеждане в себе си, човек изменя себе си така, че се съзира не такъв какъвто е, а обременен от издънките на едно самонаблюдение. Моето отражение, към което поглеждам, сякаш миг преди да го направя, забелязва моя интерес към него и веднага добива вид, различен от този, който е имало към момента, когато не съм го наблюдавал. С преднамереното отправяне на поглед в огледалото човек има за цел не да види себе си, а да се види такъв, какъвто би искал да бъде. Предвзетостта е като че вечната спътница на самоопознаването, тя го спохожда с неизменната цел да го саботира.
Друга сцена от друг филм на Уди Алън, “Любов и смърт”, героинята на Даян Кийтън – Соня – убеждава героя на Алън – Борис, – че Господ ни е създал по негов образ и подобие, при което Борис пита: “Нима Бог има очила като моите?”, а Соня отговаря: “Не и със същите рамки”.
Борис намира за недостатък носенето на загоряващите го очила, които е принуден да носи, защото притежава един друг недостатък – той не вижда добре. Какъв би бил тоя Бог, според него, който пресъздава собствените си недостатъци, компенсирайки ги с други недостатъци. Вглеждал се в отражението си, Борис е показал, че се интересува от себе си, като е установил, че не е интересен. Ние поглеждаме в огледалото, защото у нас е посадено съмнението, че не сме подходящи за гледане. Саморефлексията, такъв е кълнът й, е продиктувана от съзнанието, че се налага да изучим един свой недостатък, за да му намерим решение, което само по себе си, най-често се оказва втори, дериватен недостатък.
Нека се върнем на Върджил Старкуел от “Вземи парите и бягай” и сцената пред огледалото с прелъстителното сваляне на загрозяващите очила. Героят на Алън изобщо не е застанал пред огледалото, за да се види такъв, какъвто е. Той иска да се види такъв, какъвто иска да бъде. И комедията тук е в парадоксът, че без очила на носа Върджил не може да се види как би изглеждал без тия очила; или – човек не може да се види такъв, какъвто иска да бъде, защото е такъв, какъвто е.
Булевардните психолози съветват “да бъдем себе си”, стигнали до извода, че човек има склонността да не бъде такъв, какъвто е, защото сам си изневерява. Но тук някъде, не друго, а тъкмо психологията изневерява на тия “психолози”. Те не схващат, че за да има грижата един човек да бъде себе си, то той трябва да извършва едва ли не постоянна проверка на това дали в една ситуация е себе си или вече си е изневерил. А такава проверка изисква човек да се саморефлектира, което означава да се спре и преднамерено да се вгледа в едно своего рода вътрешно огледало. И в тоя миг на запиране, на самовглеждане, се появява Върджил Старкуел с неговите диоптрични очила и дебела рамка! А е така, защото саморефлексията е невъзможна без очилата на Върджил, да се обръщам към себе си е едно загрозяващо действие, което желае да установи дали вече не съм направил грешката да се загрозя, като изневеря на себе си. Ницше казва, че опознаването на себе си е противоестествено и не бива да се предприема.
И да, такава е истината – да видиш себе си е да бъдеш отблъснат от себе си.
Причината за тази неизбежност е не, че това “себе си”, което наблюдавам, е толкова неоприятно, макар носът му да е голям или страните дебели, или пък ушите щръкнали. Даже най-красивата жена спира да бъде такава, щом за първи път се погледне в огледалото и миг преди да започне да се приглажда и суетно поправя. Ние сме отблъснати от себе си не поради случайните си недостатъци, а поради нашият най-присъщ, онтологически недостатък – саморефлексията.
И така, човек е истински себе си, тъкмо когато изневерява на себе си.
Гротескното тук е, че последователите на булевардната психология, които опитват да са себе си, като не изневеряват на себе си, постоянно и сред трепетна упоритост представят най-ръбестите си страни като своя неподлежаща на промяна самородност и правейки това, те спират да бъдат истински себе си, израждайки се в едно предвзето “себе си”.
Критичният момент в репетицията на Върджил пред огледалото е когато той, за да доведе репетицията си докрай, все пак се принуждава да отдели очилата от очите си и да ги постави в джоба на своята риза. Героят на Уди Алън е удължил вглеждането у себе си, своята саморефлексия, колкото се може повече, направил го е с цената на смехотворно привеждане на главата и изкривяване на тялото, нещо, което е спорно дали ще извърши и на самата среща, докато в крайна сметка се е наложило да остане без очила и да не успее да види последното свое действие – изчезването на очилата в джоба. Алегорията тук е, че ние никога не се саморефлектираме самоцелно, а го правим, за да бъдем рефлектирани от някой друг. Най-накрая Върджил е искал не да се вижда сам, а да бъде видян. Той напълно е изоставил опита сам да се знае, само и само да бъде узнат. И ето го рискът! Да позволиш да бъдеш видян, тъй както сам не можеш да се видиш. Да се предадеш в ръцете на другия. На неговата оценка, в пълната му власт. Изкуството не е сам да се харесваш независимо какъв си, а да имаш способността да понесеш възможността някой друг да не те хареса. Да се поеме този риск, изоставяйки се противоестественото самовзиране, е онова, към което зове Ницше.
Да бъдеш видян без да знаеш как си видян е да виждаш пълноценно.
И коконата, и йогата се саморефлектират, всеки от тях го прави по своя начин. Тя гледа в огледалото, преструвайки се, че не се гледа, а само минава, а той, напуснал земния свят, намирайки се сред най-високите нива на своята медитация, се превзема, че е някъде другаде. Саморефлексията е неизменна за човешката природа. Тя е основният наш уред да разбираме загрозяването. И така да отличаваме красивото. Наблюдението променя наблюдаваното, затова наблюдаващият, който сам се наблюдава, вече не е същият наблюдаващ. Саморефлексията е да бъдем себе си, изневерявайки си. Когато се променяме, ние все повече доближаваме човешката си същина. И когато саморефлексията добие радикални измерения, сиреч ние дотолкова си изневерим, че спрем да бъдем самите себе си, тогава саморефлексията в обичайния си вид се самозачерква, наблюдаващият престава да се наблюдава сам и позволява друг да го наблюдава. Това съзнателно позволение, едно такова търсено наблюдение от някой друг, което не е огледално, защото не отразява нашия акт на самонаблюдение, който пък е неизменен за саморефлексията в нейните нерадикални измерения, ни довежда до онова, което може да се нарече диаметрия.
Диаметрията, както по-горе беше казано, е да бъдеш видян без да знаеш как си видян и така да виждаш пълноценно. Диаметрията е винаги да имаш предвид не зримото, а незримото, тя е абсурдът “да се насочиш към сляпото си петно, след като добре си го очертал, наблюдавайки зримия свят”.
Върджил Старкуел, изправен пред огледалото, нагледал се достатъчно в него и вече отказал се от него, поставяйки очилата, тоест своята обичайна саморефлексия, в джоба на ризата си, е престанал да бъде коконата, която се преструва, че минава покрай огледалото, но е престанал и да бъде йогата, който все се трансцендира, но не чак дотам, че да забрави превзетата си поза лотос. А е така, защото Върджил е навлязъл в територията на своето сляпо петно, той не знае какво ще се случи на срещата с непознатото момиче и съвършено знае, че не го знае. Всичките му предположения за предстоящата съдба, че ще бъде отхвърлен, защото все има нещо, което го загрозява, или че заготовката му на прелъстител ще се провали с гръм и трясък някъде по средата, остават в сянката на непознатото. Пределната саморефлексия, оная принаденост над обичайната саморефлексия, е едно чувство, замесено от страх и радост. С това чувство Върджил се е запътил на среща. То носи диаметрията – отговорът на това как да изпълним съвета на оракула от Делфи.
Човек не е себе си. Защото себе-си-то на човек е една изневяра. Кое е моето истинско лице? Кой съм аз в крайна сметка, ако не този, който си обръща гръб. Всички мои планове служат на целта да се осъществи план, различен от тях. Смислите, които с глъбината си сътворявам всеки ден, имат смисъл в своя провал, от който ще изникне другия смисъл, онзи, който ще ме сполети действително. То е като да гледаш цял ден едната си длан, изучавайки я до последната подробност, а на другия ден изведнъж да погледнеш другата си длан. И колкото да си приличат двете длани, те не са еднакви. Напротив, точно защото си опознал едната в пълнота, другата отначало ще ти изглежда безкрайно различна. И ще е така, докато не започнеш да виждаш сходствата помежду им, както и да отличаваш различията. Но без да си опознавал познаваемата си страна, ти никога няма доближиш непознаваемата, няма да имаш очи за нея. А да виждаш как не виждаш – ето това е зрението.
В банята на своята нова квартира Върджил Старкуел не знае кой кран от коя тръба ще предизвика потичане на вода. От завъртането на крана на душа потича вода от чешмата, кранът на чешмата пуска водата в тоалетната, а казанчето на тоалетната пуска душа. Все пак Върджил, опознавайки света и себе си, се изкъпва, облича и отива на срещата с непознатото момиче.


Публикувано от alfa_c на 27.07.2012 @ 16:08:29 



Сродни връзки

» Повече за
   Есета, пътеписи

» Материали от
   selsal

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

02.10.2022 год. / 06:46:35 часа

добави твой текст
"Не засичай погледа си в огледалото" | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.