автор: nikoi

Така ме стяга шапката, така,
че векове на никой не я свалям.
Царици, зайци.. Всичко е река,
в която не потъвам, а се калям.

Живея в малка къща от аса:
не паля огън - да не съм бездомна.
Под шапката ми не расте коса.
Расте трева: уханна и огромна.

Да, скоро на поле ще заприличам,
или на много рижава поляна.
Шапкаря чакам. Той ще ме обича.
И той ще ми скрои душа без рани.