автор: svdonchev

Те умееха дълго да разказват за укротяване на буйни коне, за отстреляни диви прасета през есента, когато гният жълъдите, за вълчите капани през зимата, когато мокрият сняг чупеше младите клони, за всичките им безкрайни геройства в гората, но ми бе най- интересно да слушам как са се лекували след ухапване от змия.
В такива случаи жените хуквали да бягат по стръмното с вдигнати поли. Чупели съчки, докато изпълзят от гората, после тичали напосоки из площадчето и търсели селската докторка или една глуха старица, която от памтивека живеела в края на селото и имала мазила вместо противоотрова.
Някои мъже също губели дух след такова ухапване. Събличали се полуголи още на място, оглеждали се и мислели преди да тръгнат в бърз ход към дома. Прекосявали по няколко улици без да виждат никого и нищо, просто по памет и се вмъквали в най-хладната стая на къщата си. Съвсем скоро излизали пременени в други дрехи, изпъвали гръб пред дворната врата за минута-две, после хуквали и те към площада за помощ. Големият град е далеч, на два часа път с бърза кола и си е наистина за страх, когато някоя хапеща гадинка те свари неподготвен из шумака.
Само че имало много случаи на ухапани мъже, които не се забързвали изплашени и чорлави да спасяват живота си. Ухапаният пристигал мълчешком в кръчмата, сядал на първия стол до вратата, поздравявал с кимване всички и си поръчвал пиене. Нямало значение дали е пиел до сега, дали пие понякога, или е от тези, които закусват червено вино с хляб и сирене още на разсъмване. Важно било да пие сега, бързо, много и ако прекъсне, то най-много за една цигара време. Ако случайно се огледа, побутне нескопосано чаша и каже „Ухапа ме змия”, другите наоколо разбират. Седят наоколо със схлупени шапки, мълчат, съгласяват се с всичко и го чакат да падне до масата. Тогава скачат, тупат му праха от дрехите, търпят го ако буйства или посяга да удари, защото знаят, че е ухапан от смъртница и няма избор. Трябва да се налива и да повръща дори, това е шанса му да остане жив. Смъртните случаи били рядкост. Повечето пъти алкохола се оказвал по-силен от отровата, само че ухапаните оставали с недъг. Някои губели слуха си, други не можели да движат ръката си от китката нагоре, а имало и такива, които ослепявали и ходели с тояжка.

Това е чудно село насред планината. Хората са ранобудни, простовати и пъргави като пружини. Още живеят в къщи от кирпич и си светят с газови фенери. Тук живеят повече добри и по-малко лоши хора. Лятно време събират гъби, ровят нивите за картофи и брулят диви плодове. Есенно време трупат подпалки и варят ракия. Всеки божи ден гадаят по ореховата шума дали ще бъде люта новата зима. Все са много заети - поне до средата на ноември. След това местят мушамените покривки край прозореца, палят печките и посрещат снега, опрели носове в стъклото – готови, тихи, доволни като деца преди Коледа. Вече нямат друга работа, освен да ринат сняг и да пренареждат зимнина в килера. Черпят се с вино отрано и хапват всякакви мазнотии. Затова на пролет, когато кишата се превърне в кал, а калта тръгне по деретата, се събират на площада, до един румени и свежи, сякаш никога не е имало студ и те не са изоставяли селските си дела.
Голямият град е наистина далеч, но те нахаят. Имат си планината, кръчма, кметство с вечно заключена врата и бакалница, в която се продава хляб на всеки три дни. В тия дни стават по-рано от обикновено и се обличат като годежари.
Изкачват стръмнината към магазина още по мръкнало, редят се на опашка, купуват хляб, колкото могат да прегърнат и изобщо не бързат да се прибират в къщите си от кирпич.
Обичат да посрещат и синьо-белия автобус. Той пристига в сряда - тромав, стар, но верен като часовник. Хвърля дим на баира преди селото, избягва умело стрехите, а кучетата лаят и се въртят, приличат на пумпали. Спира до паметника и кашля за последно. Всички, които са здрави и нямат неотложна работа се навъртат наоколо.
Не чакат спешен колет или роднина. Просто е сряда, деня когато техния автобус е пропълзял тесните завои и ще поостане половин час в центъра.

Така и не разбрах истинското му име. Наричаха го Поньо, галено, сърдечно и той заслужаваше името си, каквото и да означаваше то. Можеш да го срещнеш по всяко време на деня, недъгав и слаб, с два различни бастуна. Сутрин облягаше единия пред чешмата, мокреше косата си на път, подпрян на другия и тръгваше. Приличаше на пощальон, но с куци крака и дори синьо-белия автобус го чакаше да премине по мостчето и да се подпре на нечия ограда. Почиваше си малко, гледаше добродушно отсреща реката и пак поемаше незнайния си път. Хората му подвикваха от дворовете. Повечето го жалят, носят му торба с пресни гъби, месо, домашни сладки; други единствено ободряват утрото си с него. Той ги гледа признателно подпрян на бастуните си, гледа право в очите като набързо израсло дете и никога не се знае какво ще каже с усмивка.
Повечето пъти обаче той не казва нищо. Не благодари, нито се е чуло да негодува. Взема това, което са му подали през оградата като нещо, което някога е дал назаем. По-късно ще го забрави по улиците или ще го подари, както са го подарили на него. Може и да го видите как подхвърля курабии на кучетата и им се кара, че се давят по между си.
Не съм срещал човек, който да пие повече от Поньо. Събужда се в неугледна къща над хлебарницата, слуша укорите на майка си, също слаба, войнишки подстригана, разочарована от него и от двамата му братя – дървосекачи в гората. Той търси да облече дочените панталони от вчера, а тя му тика в ръцете други, изпрани, с нова кърпа за нос в джоба. Поньо не закусва, сумти и е вече на двора, гони котката с бастуна, за да може да стъпи между саксиите. Скоро е отвън на стръмното, оглежда се и тръгва, куц, жилав, непреклонен. Отива към ракиджийницата. Късно през лятото и почти цяла есен той дебне там. Дотътря се под навеса, оглежда благо суетнята около казаните, спотаява се като дух или сяда на дървено столче отстрани и чака. Винаги му сипват, сякаш е уред, който отчита градуса на новата ракия. Пие, мълчи, премигва с едни големи очи и се усмихва на всеки, който го погледне, като да се страхува, че ще го изгонят, ако е нацупен и саможив. В някои дни е натоварено и се вари дори през нощта. Това са хубави планински нощи, прелитат толкова светулки, че можеш да ги объркаш с искри от огъня и мирише на кръчма под открито небе. Мъжете се разминават с кофи и фунии в ръка, а голата крушка превръща сенките им в чудовища по стените на къщите отсам реката. Мият, тропат до късно преди да приберат бидоните в ремаркето. Поньо е там, при тях. Изпраща ги и маха с чаша след фаровете. Вече е пиян и много щастлив, че тази вечер някои хора свариха ракия, говори сам на себе си, докато го нападат комарите. Ако не заспи до десет минути се изправя, заобикаля ракиджийницата и излиза на пътя. Броди по тъмниците из цяло село, единствения куц пазач на заспалите къщи. Често спира пред паметника на центъра, гранитен войник, с пушка и ботуши и започва да крещи. Не се разбира от какво е недоволен и защо се засилва през вечер-две да се дере срещу тоя студен камък. Заваля думи, уморява се, накрая заспива на някоя от пейките встрани, докато майка му го търси из кръчмите, преди да се е досетила, че нейния Поньо е може би отново запенен и по детски ядосан, очи в очи със селския паметник, привел тяло и патерици напред, сякаш бута стена. Тя го вдига, търси едната му обувка, защото е по чорап и се суети, винаги шепне „Ставай, всички те гледат”. Той се изправя послушен, забравя, че е без бастун, залита и поглежда към паметника. Пак му се иска да крещи и тя му слага ръка на устата, но вместо да го спре, само го разрошва. Тръгват покрай бордюра и се препъват в неговите бастуни, приличат на духове, излезли на нощна разходка.

Поньо излеждаше на тридесет и пет, но можеше и да изглежда по-млад, ако се подстриже и обръсне рядката брада. Повечето хора в селото знаеха историята му и не се учудваха, че крещи на паметника. Старите се кълняха как преди да влезе в казармата, той вече бил истински мъж, пиел колкото баща си, биел се из три села и много момичета, скришом от всички и от себе си се молели да ги грабне и да ги отнесе в гората, там където бродел с братята си, бъдещите дървосекачи. Имал свободен дух, смело сърце и никога не посягал към по-слабия. Явно имал усет към тия неща, щом само хитреците и страхливите го чакали да се напие насред сумрака и дима в кръчмата, дебнели го в група по пътя за вкъщи, но не смеели да се нахвърлят, нито да му метнат камък, нито дори да го обидят от разстояние. Така живеел без страх от нищо и от никого, а някои живеели в страх от него, без дори да ги е погледнал.
Изпратили го войник, както подобава, с нов костюм и бяла кърпа през рамо. Много гости яли, пили и танцували насред лехите и небрежно нахвърляните вехтории из двора. Поньо не бил като другите изпращани новобранци. Водел всички забави, весел, синеок, по-снажен от дивораслата кайсия до чешмата. Накрая, към полунощ, грабнал с приятели една от големите маси, както си е отрупана с ядене и пиене, отнесли я площада и я застопорили пред кметството. Той седнал румен, чорлав, вече без сако и канил всеки от улицата, няма значение дали е бил до сега на гости в двора, стигало само да е чул, че Поньо заминава войник и истински желае да си вземе довиждане с него. Всъщност тогава още никой не го наричал на галено Поньо, освен майка му.
Само две седмици след като заминал войник, Поньо се озовал в някаква окръжна болница, натъртен, обездвижен от кръста надолу и със счупени крака. От слухове, достигнали до селото се подразбрало, че още в новобранската рота показал характер. Воинските си задължения изпълнявал без да роптае, бил чист, подреден боец, строен в първата редица. Вечер обаче, след спускане на знамето, Поньо изчаквал всички да влязат в спалното, разхлабвал колана, оставял обувките на етажерка и преставал да бъде войник до сутринта. Лежал безучастно в легло под прозореца и гледал навън. Нищо, че други новобранци пренареждали куп одеала, търкали балатума или перяли чужди чорапи преди лягане. Поньо отминавал всичко с мълчание и в края на първата седмица вече така го мразили и стари и млади войници, че решили да му дадат урок в умивалното. Една вечер се опитвал да изплакне краката си с кора сапун, когато от къта с душовете изскочили четирима. Искали да го научат на малко мъжка дисциплина, но той не разбрал и ги пратил да се лекуват в лечебницата, всички до един, за по цяла седмица. Пребил ги непринудено, като човек убеден в правотата си. След тоя случай го намразили още повече, макар той да си оставал все същия: спокоен, особняк, кръстосвал крака върху таблата на леглото, вечер си почивал и нехаел, сутрин се изпъвал като струна и бързал да се строи още по мръкнало на плаца.
Никой не посмял да каже как точно е станало. Факт е обаче, как в края на втората си седмица като войник, Поньо толкова озлобил сплотения взвод, че една неделня вечер дежурните по рота го намерили потрошен върху козирката, на три етажа под спалното, в което си почивал след заниманията. Можел единствено да скърца със зъби и само очите му блестели срещу лампата. Едва намерили войници, готови да го пренесат до линейката, а старшините започнали разследване. Лекарите не му давали големи надежди да се възстанови напълно, но Поньо се оказал държелив селски младеж и още преди да са изтекли двадесетина дни от падането, вече се разхождал несигурен по коридорите, макар и опрян до стената. Не спирал да кръстосва цял ден, усмихвал се на персонала, дори помагал на сестрите при бутането на количката с болничната храна. Станал им любимец и скоро започнали да му разрешават да гледа телевизия в служебната стая, не били и много строги, ако запали цигара, там където за другите болни било забранено. Съвсем в реда на нещата Поньо се влюбил в медицинска сестра. Тя не отговорила напълно на чувствата му. Позволявала му да я черпи кафе и да й разказва чудати истории за пиянства и побоища из родното му село. Дори веднъж донесла тайно домашно вино и го пили до късно в дежурната стая. Тогава Поньо окончателно загубил ума си по нея и наговорил много смели думи. Тя била нисичка, русолява, като кукла с естествено розови бузи. Целунала го и го помолила да си ляга, а той бил уверен, че точно в този момент ще се стопи под топлината на бялата й манта. Няколко дни преди оздравяване го хванали да пие алкохол за пореден път, сега в тоалетните. Преместили го в другото крило на болницата. Там не го пускали да гледа телевизия и след осем часа вечерта заключвали вратите навсякъде. Тъгувал две вечери по свободата и по своята медицинска сестра. На третата взел решение да я види и завързал грижливо халата. Портиера сновял и кашлял из коридора на партера. Поньо се добрал един етаж нагоре, отворил тихомълком прозореца и се усмихнал, когато видял колко е ниско и безопасно. Покатерил се върху перваза и скочил. Приземил се на плочите, с леко, влюбено сърце и отново счупени крака. Свестили го бързо, но след обстойните прегледи и рентгена, лекарите били на сто процента сигурни, че Поньо от деветнадесетата си година докато съдбата му отреди да живее, ще се движи с патерици и ще замята двата крака. Уволнили го от казармата и отпуснали линейка да го откара до село.
По площадчето в центъра се трупали есенни листа; било времето на неспирни, но кротки планински дъждове, на първите запалени фенери и на дима от комините. Поньо помолил да го оставят пред паметника, слязъл и махнал на линейката. Застоял се дълго, гледал листата и куците си крака.

Видях го отдалеч, с патериците и разкопчана риза. Стори ми се, че се движи по-бързо от обикновено, изкачи трите стъпала на кръчмата и застана до моята маса.
-Ще ме черпиш ли ........... едно.... много ми е важно?!
Не го познавах добре, но не веднъж съм искал да си поговоря с него. Местните казваха, че е умен, дяволит, не се притеснява да използва куците си крака и патериците, за да буди съжаление. Вдигнах ръка на момичето зад бара, а той ме изпревари и извика „Мастика”; така правеше когато го черпеха. Седна и захвърли нервно патериците, сякаш завинаги се отказваше от тях.
-Може и да не ме черпиш ... ако не искаш ... пишат ме на тефтер ..... после плащам с пенсията! – имаше младо лице, пъргави очи и ловко разпечата пакета с цигарите без филтър. Получаваше учудващо голяма инвалидна пенсия и всяко девето число в месеца майка му чакаше търпеливо пред селската поща, разписваше се грижливо с два големи йероглифа, броеше парите по няколко пъти, къташе ги в сукмана и все не успяваше да си тръгне към дома навреме. Поньо изникваше като хала от завоя, пресрещаше я с несигурни залитания и започваха разправиите.
Момичето донесе мастиката – ледена, с късчета кристал. Не можех да не поръчам и една за себе си.
-Ти си добър човек! – каза и отпи.
-Защото те черпя ли?
-Казах само, че си добър човек! – усмихна се и отпи отново, веднага след първата глътка.
Беше хубав следобед, прохладен за август и вятъра къдреше изгорелите треви покрай асфалта. Довечера ще има по-малко комари и жените ще си приказват до късно пред дворовете.
-Пие ми се! – каза Поньо. Откъснах се от мислите за планината и нейните вечери, точно за да го видя как допива мастиката и оставя празната чаша с тъга в края на масата. Вдигнах ръка за ново питие.
-Живее ми се .... затова пия! – допълни той. Приличаше на дете, което се оправдава. Донесоха му пълна чаша, но ми се стори, че я погледна с поувяхнал интерес.
-Ако искаш не ме черпи .......... аз така или иначе, после ....... с пенсията!
Усмихнах се и допрях чашата си в неговата:
-Разкажи ми нещо за себе си – му казах аз. Той се смути и погледна към прострените патерици под масата. Зададе се каруца, отмина с дрънчене, но не -вдигна прахоляк и дори кучета не се разлаяха след колелата.
- Какво да ти кажа …? - попита ме изпитателно.
- Разкажи ми какво беше преди .... когато беше здрав.
- Че аз и сега съм здрав! – каза той и се засмя.
Малко помълчахме, после той прошепна примирено:
-Има много хора , на които трябва да се извиня!
-Доста си ги тормозил на времето, май, а ?!
-Навремето съм можел ...... сега не мога ..... затова ще се извинявам! – каза той и кимна към патериците. Наистина пиеше бързо, второто му питие свърши, виждаха се само кристали полепнали по дъното на чашата. Поръчах отново и той ме погледна с благодарност.
-Навремето бързах да живея .... и с много хора не се разбрахме ......... не знам кой е виновен, ама за по-сигурно ще взема първи аз да се извиня! – изглаждаше леко пиян и уморен, с перчем паднал пред очите.
-Отдавна ли се каниш да им се извиниш? – го попитах.
-Не знам ... ама още от утре почвам да си ги спомням всичките и да им се извинявам наред!
Под площадката с масите минаваха хора и ни поглеждаха разсеяно. Каква ли гледка сме били Поньо и аз, седим на централно място в кръчмата, пием мастика преди да се е свечерило и мухите ни кацат, докато трудовите хора се разминават неуморно наоколо.
-Бях много силен и ги биех ... и по кръчмите и на улицата и в гората; и като войник ги биех ... после провидението ме стигна!
-Да! – съгласих се предпазливо – Господ те е наказал!
-И как щеше да ме накаже Господ ако не бях решил аз да скоча от прозореца в болницата?
-Бил си силен .........и ...
-Така е ...... никой не обича силните, както говорят всички, пък Господ още по-малко ги обича! – Отпи и ме погледна право в очите:
-Имаше един кисел, начумерен, с брада, винаги мръсен.... обаче с хубава жена ... вярно пъпчива, ама здрава, с бели зъби и едри гърди, като бухнала мая. Една вечер валеше сняг, духаше вятър и навя преспи .... гледам я пред кръчмата .. стъпва от крак на крак, наметнала кожухчето .. снежинките накацали по миглите й... още по-хубава ми се видя .... аз отдавна й имах мерак ..ама нали си има мъж - оня дръвник разкрачил се вътре на топло до печката, пие с другите и един чай няма да й поръча. Дожаля ми тогава. Влезнах, повъртях се, колкото да се счепкам с него .. накрая ме погледна на криво. Хванах го за косата и изметох пода с него, ритах столове и го влачех навън. За кратичко го ритах под навеса, после го извадих на снега, хвърлих го в една кишава локва .. пъшкаше мокър като плъх и псуваше, че съм му скъсал якето. Жена му, хубавичката, се облегнала на един дерек и отначало уж ме гледаше с благодарност ... после като скочи, посяга да ми дере лицето, крещи „Идиот, мръсник..... уби ми мъжа!” Гърдите й се тресат под кожухчето, диша тежко и боксува с ботите по снега. „Господ да те накаже дано, животно такова!” – не спира да ми вика и го дърпа от локвата. Скоро я виждам на улицата .... увяхнала вече ... не живеят заедно, избяга от него. Гледа ме право в очите, после гледа патериците и въздиша: „Как си, Поньо?” – ме пита. „Ей ме на – викам – Окуцях”. „Ама иначе си здрав, нали?” „Еми, да” – отвръщам аз. „А аз съм изсъхнала отвътре ... онова животно мъжа ми ме довърши ........ Бял ден не видях!”
-Дали се е покаяла за това дето ми наговори тогава в снега пред кръчмата ..... как мислиш, мой човек?
Беше се разпалил за минута и утихна. Пийна кротко голяма глътка, ухили се и очите му светнаха под лампата:
-Ей, ама ти нещо искаш да ми влезеш под кожата, а?
-Защо? – го попитах, макар вече да бях убеден, че това е особена вечер, Поньо е по-различенот друг път, по-сговорчив и по-добър.
-Ами все кажи, та кажи ... за тогава!
-Обичам да ми разказват! - казах.
-И аз обичам да ми разказват, ама никой не иска да разказва на куция ... все да ме учат ... Има мижитурки такива, на никого дума не смее да обели, а мен ме срещне някъде – куцам и качвам със зор баира, спре ме и почне „Поньо – вика – трябва това да направиш, трябва онова да направиш”. И аз нали съм куц, разбираш ли, и съм глупав щом съм стигнал дотам да окуцея, пък той е умен, щом е с два здрави крака .. подпирам се на патериците и мълча и слушам!
-Май ти е тежко, че не те разбират?!
-По-добре, че не ме разбират ... че и какво да ми разбират, аз като окуцях, станах по-лош ... те си знаят ... тоя осакатя, значи е мирен вече ... оня ослепял ... какво му остава, да става вече мирен и добър. Знам ги какво говорят ... едно време всички ревяха от него, сега трудно ходи, ама стана добричък ... да, ама не съм добричък, по-лош съм от преди ... и знаеш ли защо, мой човек ... щото никой не реве вече от мене!
-Ти си се озлобил заради куците крака! – вметнах.
-Защо тогава искам да се извиня на всички? – каза с усмивка, от която ми настръхнаха раменете.
Не можех да му отговоря. Гледах го изпит, приведен като джудже и хлътнал в гърдите. Изобщо не исках да повярвам, че само преди десет години това същество с неостаряло лице и по детски зализан перчем е искало целия свят за себе си. Какво ли е ставало в душата му през тия години, как е слушал обясненията на лекарите, че повече няма да ходи нормално, какво е мислил в линейката на път за село, кога ще се умори да вика срещу паметника през вечер-две, ще спре ли да пие някога каквото му падне, дали още дълго ще се събужда в неугледната къща над хлебарницата и ще тръгва с куците крака да търкаля живота си като паянтово колело към ракиджийницата.
Вдигна патериците от земята и се изправи.
-Ще взема да отида до едно местенце!
Вече залиташе сериозно, блъсна столовете и спря:
-Ха, както съм си стоял без да преча на никого.. съм се напил! – ухили се на момичето зад бара и извика като император „Мастика!”
Върна се бързо, седна, отново захвърли патериците и ме погледна сериозно:
-Хей, ти май не вярваш, че от утре ще почвам да се извинявам на всички дето някога съм ги тормозил?
-Напротив, вярвам ти!
-Хей, ти си добър човек, ама не си много умен, май? – засмях се и на това.
-И на доста жени трябва да се извинявам .... оная вдовицата с двете деца ... ходих при нея всяка седмица ... приспиваше децата в едната стая, в другата палеше парченца свещ ... нареждаше ги навсякъде ... лъгах я една година нея, че ще се женим ... беше презряла, ама огън жена ... много ме гледаше ... можех да я накарам да умре за мен. Само дето една нощ през лятото си лежахме под чаршафа ... тя лепне като пукната диня, като да съм я мазал с гроздов сок ...хванала си косата с фиба...гледа ме в тъмното, тъжна такава и ми вика „Искам от утре да живеем заедно”, „От утре няма да може” й отговарям. Същата вечер ме гали повече от друг път, накрая се загърна с чаршафа и ми вика „Недей да идваш повече, не те искам”.
Говореше с глуха усмивка,пиян и естествен,сякаш до преди минута е бил в леглото на лепкавата вдовица.
-И на кметската щерка трябва да се извиня ...ако я намеря нея...беше грозничка...да ми прости провидението...ама много ме искаше...ходихме в гората с приятелите...по наши си работи...тя ни следи...цяла изпонадрана и с шума по главата...гази храстите, кляка...крие се да не я видим...стои без да мърда...гледа като елен...накрая се реших да я хвана, ей така за по-различно...едно хубаво я съборих върху папратите...свършихме , а тя плаче и кърши пръсти над дънера.>Гледам я и ми се иска да се посмея , а тя пак >Изпратих я до тях и й казвам пред вратата > Тя се разплака , хлопна вратата зад гърба си и побягна право в килера.След няколко дни баща й , предишния кмет я натовари с все багаж и я откара някъде в града...Знаеш ли какво ми минава през ума...жените са все сами, колкото и хора да има покрай тях !
-И до съседните села трябва да намина - ! –проговори, скръсти ръце на масата и сложи брадатото си лице върху тях.
Надявах се да не заспи, посегнах и го докоснах по рамото , а той побърза да каже:
-И там имам на кого да се извинявам...много бързах да живея...ама си мисля...живееше ми се , даже ме беше яд, че лягам да спя...окуцях на двадесет, мисля...ако бях живял по-бавно , по – спокойно,шях да окуцея на трийсет...или на четиридесет...ама все някога щях да окуцея, това окуцяване мен си е чакало , нали !
Не знаех какво да му отговоря.Може би ако бях пийнал повече, щях да го прегърна и да му кажа, че е чудесно куцо момче и не е нужно да се извинява на когото и да било.
- И от попа трябва да искам прошка ...Една вечер ме намери случайно...бях паднал до пейката на центъра...Той , черен от глава до пети, гледа ме строго, като гарван...Заметна расото и ме вдигна, даже ми нагласи патериците...Аз залитам и едва се крепя...вика ми > > -му отговарям с думите с които си обичам, а той > > - му викам .
Той въздиша, вдига глава и гледа към небето.
> >
> > - хвърлих патериците и направих крачка напред, уповавам се на Бог, тъй да се каже. Паднах лошо , без патериците и Бог не ми помогна, ожулих си брадата и ми пламнаха искри пред очите.. Бог не ме спря да не падна....Попа ме заряза насред улицата и си тръгна !
Понъо млъкна и наведе глава.После започна отново:
- Мога цяла нощ да ти разказвам, нали обичаш да ти разказват...и за пазача на язовира, дето не ме пускаше да ловя риба през ноща...него го налагах с кол...и за ония тримата , дето ме задминаха с каруцата...пиеха вино , плюеха по гърба на коня , а мен ме замериха с празно шише...Бяха си виновни , ама чак да им начупя костите не биваше...макар , че знае ли човек...ама глупости, как да не знае...виновен съм...аз съм виновен !
Глътна мастика, задави се и я изплю като петна върху ризата. Станах, взех патериците и му помогне да се изправи. Беше послушен, макар че не бях сигурен дали знае какво се случва с него в момента . Слязохме предпазливо по стълбите . Той си говореше тихо , вкопчен в мен . Навън се бе стъмнило , миришеше на сушена мента и на месо от отдавна загасена фурна .
-Изобщо не искам , ама трябва да се извиня ! – каза -Лошо е когато човек я докара дотам да се съберат много извинения да поднася!
Минахме покрай площада с неравните плочки и вечно играещите деца , които не спираха да се надвикват за единствената читава топка в селото .Минавайки по стръмната улица към дома му, видяхме , че хлебарницата отдясно свети и облечен в бяло работник се приготвя за нощното пекане . Стигнахме вратата на Понъовата къща , а вътре тъмница , само хасените пердета се открояват по двата прозореца като продълговати очи . Сигурно сега е тихо из стаите , печката е съвсем скоро угаснала , майка му е разтребила набързо след дворните работи и е хукнала гологлава да го търси из селото . Вече пред вратата, Понъо застана неочаквано стабилен върху патериците и ме погледна. Луната осветяваше чертите му. Очите му изглеждаха бистри , дяволити , а той свеж , но някак замечтан до изронените тухли на оградата ..
- Днеска ме ухапа змия - ! – каза тихо , а някъде далеч , далеч зад памтивековните покриви с накривени комини , щурците нападаха нечия поляна .
-Дано това змийче не ми обърка плановете -! – каза, обърна се и изчезна бързешком в двора .
Не чух обичайния шум от влаченето на обувките му, нито вялото почукване на патериците .
-Понъо! – извиках в мрака.
Той се изкашля, влезе в къщата и дръпна резето. Останах дълго пред тихата къща, мислих за него, за други хора, мислих и за себе си, после пак мислих за него.
Явно и в неговия случай мастиката помогна срещу змийското ухапване.Някои губеха слуха си, други ослепяваха и бродеха с тояга. След ухапването, Понъо онемя. Никой не го чу да проговори и една дума. Не му стигна времето да се извини на всички, както бе планувал.
И сега е в реда на нещата да го срещнете някъде из селото. Спира пред някой човек, иска нещо да каже, подпира се върху патериците да не му пречат да ръкомаха из въздуха, прави всякакви гримаси и дори си вади езика от усилието. Понякога, когато вече съвсем не могат да го разберат, той го долавя, изоставя всички обяснения и просто се усмихва.

КРАЙ