автор: desert_inrose

Спасение ли си, ти, знаеш как се чака...
Че няма да загърбя фанатично редове,
населени с рождения на мои братя.
И сестри са. И ще раждат синове.
Ако си сълза, през дим ще те отроня
от вдън сърцето си, като небесна кал,
понесена следземно към короната
на храма, в облак. И свещеният бокал
ще носи ярко кален отпечатък
от пръстите на твоите синове.
Спасение ли си, о ти, ще ни почакаш
и бавното на стъпките ще разбереш...
Сълзите ни ще капят кал догдето
цялата ни същност се избистри.
Солта ще бъде сол, вода – морето,
пръстите ни ще се слеят със златистото
върху бокала, пълен с твое вино.
Ще бъде ден. И нощ. Несън ще бъде.
Днес не знаем на кого е Името.
А ти, спасение, не ще ни съдиш...