Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: AlbireoMKG
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14010

Онлайн са:
Анонимни: 456
ХуЛитери: 6
Всичко: 462

Онлайн сега:
:: maistora
:: vlakant
:: Albatros
:: Icy
:: Georgina
:: pastirka

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Август 2022 »»

П В С Ч П С Н
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031       

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаТъкачът на светове: В началото беше... (част първа)
раздел: Разкази
автор: dred

-Май е време да поспрем за почивка, а синко?
Момчето не отговори. Сините му очи бяха вперени в стареца, но сякаш не го виждаха.
-Чу ли ме, момче? Казах, че можеш да спреш.
Момчето спря да върви. Покорно седна на тревата и впери мътните си сини очи в нищото. Старецът въздъхна тежко и пусна тоягата, на която се бе подпирал до сега в тревата. Протегна се и гърбът му изпука.
-Така е по-добре. Е, момче, аз ще събера малко клони да накладем огън. Ти по-добре не мърдай от тук, защото сме близо до земите на северите, а доколкото знам твоето племе не им е от най-любимите. Разбра ли ме?
Момчето не отвърна. Мътните му сини очи все така гледаха нищото. Старецът поклати глава с въздишка и закрачи към рехавата горичка, която протягаше тънките си дръвчета покрай шумолящата река. Едва сега момчето завъртя глава към него. Мъжът беше много възрастен. Изглеждаше на около петдесет лета и дори повече. През живота си беше виждал само още един толкова възрастен човек- стария Гена, старейшината на селото. Само, че старикът беше прегърбен, беззъб и оплешивял. Също така бе изгубил едната си ръка в битка още като млад. Не, този мъж определено не беше като Гена. Бе някак... някак жизнен- вървеше с изправен гръб, крачеше уверено, не фъфлеше като Гена и въобще не приличаше на някой, който има нужда от тояга, за да се подпира на нея. Имаше дълга бяла брада и вързана на опашка също толкова бяла коса. Единствено веждите му все още сивееха. Онази част от лицето му, която се виждаше разкриваше остри изсечени от времето черти, дълъг прав нос и съвършено ясни кафяви очи принадлежащи на мъж по-млад с поне 30 лета. Бе облякъл прости дрехи- кожен панталон и кожена риза, на раменете му висеше наметало от меча кожа- идеално за студените нощи в тези северни земи. Определено не беше местен, въпреки че говореше езика без следа от акцент. Първо защото местните бяха неизменно руси и синеоки и второ- дрехите. Никога до сега не бе виждал такава кройка, но пък момчето и никога не бе напускало границите на родното си село.
Освен това този мъж беше и новия му собственик.
Онова, което се бе случило по-рано днес още плуваше пред очите му. Мъжът бе дошъл в селото, което вече се намираше на поне 5 часа път на север по пладне. Купи малка делва медовина от един от селяните и седна под дървото, което се намираше не далеч от дома на момчето... поне доколкото проста землянка може да се нарече дом. Изпи медовината без да бърза, а кафявите му очи шареха наоколо сякаш търсеше нещо. Накрая се бяха спрели върху момчето. В тях прочете нещо... нещо странно.
Някакъв интерес и любопитство.
То побърза да избяга от този странен поглед, но когато се прибра у дома старецът вече беше там. Видя как няколко монети потъват в коравата длан на баща му.
-Върви с този човек-бе му казал той, гледайки го както винаги сурово със сините си очи.-Прави каквото ти каже!
После му обърна гръб и потъна в землянката. После старецът му се усмихна завързвайки за колана си вече не толкова пълната си кесия.
-Хайде, синко, последвай ме.
Така и не видя майка си. Нямаше ги и братята му, защото беше най-малкия в семейството, а те отдавна работеха. Нямаше ги и сестрите му, защото вече бяха омъжени.
Момчето с мъка преглътна буцата затиснала гърлото му.
Вече беше роб.
И трябваше да свиква с това.
-Опала-обади се старецът, пускайки на земята купчина сухи дръвца.-Ето го и огъня за тази вечер. Ще го запалиш ли? Гърбът ми вече не ме държи като едно време.
Момчето се изправи без да поглежда към стареца. Избра по-тънките и сухи клонки и подреди ги в купчинка. Работеше без да издаде и звук. Когато приключи плъзна поглед наоколо. Майка му палеше огъня, използвайки изсушена говежда тор, но и суха трева щеше да свърши работа.
-Използвай това-обади се старецът сякаш прочел мислите му.
В краката на момчето тупна кесийка, към която бяха превързани две червеникави камъче.
-Изсипи част от праха в кесийката върху дърветата, но не много-заговори старецът, подръпайки бялата си брада без да откъсва очи от момчето.- После чукни двете камъчета и гледай искрите да паднат върху праха. Само бъди по-бърз, за да не си изгориш ръцете.
Момчето послушно изсипа малко от сивкавата пепел върху сухите клонки.
-Точно така-каза старецът.-Сега камъчетата.
То чукна двете камъчета едно в друга и почти подскочи, когато във въздуха блеснаха искри. Старецът се разкикоти.
-Това са просто кремъци, синко. Не се бой, не хапят. Най-много да си чукнеш пръстите с тях, въпреки че не е много приятно, но след първите стотина пъти свикваш. Хайде, опитай пак.
Момчето отново чукна камъчетата едно в друго. Няколко жълтеникави искри блеснаха. Една тупна върху сивкавата пепел.
Пуф
Огънят лумна толкова внезапно, че момчето залитна назад и тупна на зад-ник на тревата. Старецът избухна в смях.
-О, богове, като някоя жаба си. Как само подскочи...
Плаха усмивка пробяга по тънките устни на момчето...
Роб.
... и угасна. Видял това старецът престана да се смее.
-Добре-каза той.-Нека огъня да се разпали и ще се изкъпем-той кимна към реката.-Защото честно казано, синко, ти доста понамирисваш.
Момчето не отговори. Само седна до огъня и впери мътни очи в пропукващите пламъци, които бързи поглъщаха сивата пепел и впиваха оранжевите си зъби в сухите клонки. Хвърли в огъня няколко по-дебели дръвчета , които да се разпалят и отново не погледна към стареца. Над малкия лагер се възцари тишина нарушава само от тихия пукот на огъня и шумоленето на реката.
Стъмваше се. Слънцето вече клонеше на запад сякаш обагрено в кръв. Тук-там вече се чуваше тихата песен на няколко ранобудни щурчета. Откъм горичката изписука някаква птица. Нощния бриз леко подухваше, носейки със себе си лятната вечерна прохлада. Тук теренът ставаше все по-равнинен и на юг хълмовете постепенно се разливаха в безкрайна долина.
При други обстоятелства момчето щеше да попива всичко с поглед, но не и сега... не и тази вечер. Беше му първия ден като...
Роб
... нечия собственост.
-Така и не ми каза името си-обади се старецът изведнъж.
Момчето дори не погледна към него. Той въздъхна отпускайки се до огъня. Оранжевите отсенки затанцуваха по лицето му.
-Моето име е...-той млъкна за момент и се замисли-... всъщност е малко сложно. Наричали са ме по много начини-той махна с ръка сякаш отпъждаше досадна муха-тези проклети езикови разлики... ужасно е досадно. В тази дър-жава еди коя си сричка не се изговаряла, в другата пък това звучало така и преди да разбереш вече те наричат по сто различни начина, а ти дори не можеш да ги запомниш-той тръсна глава.-Но както и да е. Бях роден далеч на юг под името Йеремия, но ти можеш да ме наричаш „господарю“, въпреки че и „учителю“ ще свърши работа.
Момчето не отговори все така вперило очи в пламъците без да ги вижда. Аленото слънце продължаваше своя неумолим път оттатък хоризонта. Хорът на щурчетата се усили. Вечерницата вече светеше на тъмнеещото небе, а около нея бавно припламваха нови и нови звезди.
Старецът въздъхна.
-Виж, моето момче, знам, че ти е трудно, но повярвай ми- ще свикнеш. Е, ще отнема малко време, но то е нещо, което и двамата имаме в излишък.
Момчето все така мълчеше. Оранжевите отблясъци от пропукващите пламъци танцуваха по лицето му. Лицето му изведнъж потрепери и то зарови пръсти в гъстата си тъмно-кестенява коса. Кожата му заскрибуца когато се зачеса.
Старецът се усмихна.
-Е, явно ще трябва да оставим вечерята за след къпането. Тъкмо ще махнем от теб тия парцали, защото не се обиждай, синко- вониш на дърт козел. Хайде, съблечи се.
Старецът свали от раменете си наметалото от меча кожа и се изправи. Посегна да смъкне ризата си и тогава впери кафявите си очи в момчето. То не беше мръднало от мястото си.
-Хайде, момче, нали не смяташ да се къпеш с тия парцали? Ако влезеш в реката с тях ще изтровиш цялата риба надолу по течението. Побързай и ги сваляй. Вечерята чака.
Момчето сковано се изправи. Обърна гръб на стареца и колебливо смъкна мръсната си риза.
-Защо трепериш така... студено ли ти е?-обади се стареца зад него.
Беше още дете, но вече знаеше достатъчно за секса. В тясната землянка не веднъж или два пъти бе чувал тежкото дишане на майка си и баща си от тяхната рогозка. Веднъж бе видял и една двойка до реката. Жената- внучката на Гена, лежеше по гръб на тревата запретнала сукмана си до кръста, а между разтворените ѝ млечно-бели крака лежеше мъж, в когото позна помощника на пътуващия търговец, често минаващ през селото им. Знаеше, че не само мъжете и жените го правят. Едно друго момче, което бе негов връстник, веднъж му разказа как припечелва допълнително към скромната си плата като ратай в дома на селския старейшина. То беше откраднало от дома на господаря си малко медовина и двете момчета я бяха изпили край същата тази река, където се бе любила онзи двойка. Замаяно от алкохола ратайчето му бе споделило как често се качва в стаята на Гена посред нощ. Старецът харесваше малки момчета и онова момче бе казало, че и преди него е имало и още много други.
-Някои мъже харесват момчета-бе му казало ратайчето край реката сякаш преди хиляди години.- защото боговете са ги наказали да не може да ги възбуди жена.
Момчето беше слушало проповедите на жреца, който минаваше през селото им веднъж на няколко месеца, за да проповядва словата на бог Ветелий. Веднъж говори за смъртните грехове, които изпращат душите на грешните във вечните пламъци и бе споменал мъжеложството. Нямаше представа какво точно значи тази дума, но се досещаше.
Мъжеложство.
Когато мъж ляга с мъж...
-Хайде де, синко, няма да те чакам цяла вечер.
...или мъж с момче. И душата му завинаги щеше да гори в огньовете на Ветелий.
С треперещи пръсти развърза връвта и панталоните, които вече му стигаха до коленете се плъзнаха около глезените му. Хладния летен бриз опари кожата му. На поляната отново се възцари тишина нарушавана от песента на щурчетата и ромоленето на реката.
-Обърни се.
Момчето се обърна бавно. Сърцето му пърхаше в гърдите. То стисна очи и..
-О, богове.
То отвори очи. Старецът стоеше срещу него и гледаше голото му тяло, а по лицето му играеха пламъцете. В очите му нямаше похот, а само тъга.
-В твоето село ядете картофи, нали?
Момчето кимна сковано.
-Ял ли си някакво месо или риба?
То поклати бавно глави.
-Плодове, зеленчуци или каквото и да е?
То отново поклати глава.
-Отвори уста.
Момчето послушно отвори уста. Старецът се надвеси над него. Венците бяха бледи, някак сухи и сякаш се бяха оттеглили от зъбите. Старецът въздъхна тежко. Тесния гръден кош беше хлътнал, кожата бе опъната върху него като тъпан, ребрата се четяха. Коремът му обаче бе започнал да се издува анормално. Краката и ръцете му бяха тънки като клечки. Имаше само едно нещо на този свят, което правеше това с човешкото тяло.
Гладът.
По тези земи той беше чест гост. Единственото, което спасяваше местните племена от жестоката гладна смърт бяха картофите, които лесно се отглеждаха в иначе неплодородната почва. Еднообразната храна обаче се отразяваше също толкова зле на хората колкото и глада. Осакатяванията от недостига на витамини и минерали порязаха млади и стари, но особено тежко се отразяваше на децата. А когато годината беше сушава или поредната война съсипеха реколтата гладът отнасяше цели племена и стотици села опустяваха. Колкото и тъжно да звучеше това момче беше сред късметлиите.
Старецът тръсна глава.
-Както и да е. Сега влизай в реката аз ще взема сапун.
Момчето закрачи като кукла към реката. Настръхна когато студената вода опари глезените му.
-Не се притеснявай-обади се старецът зад него, ровейки в изтърканата си от времето и стихиите мешка.-Реката не е дълбока. Влизай смело.
Момчето нагази навътре и студената вода заплиска около коленете му. В кожата му се забиха хиляди студени иглички. Усети под босите си крака речните камъчета, които водата бе излъскала. За малко не изкрещя когато нещо се плъзна по крака му. Сърцето му подскочи в хлътналите му гърди, но страхът бързо го напусна. Беше просто някоя рибка обитаваща тази част от реката.
Плясъкът го накара да се обърне. Старецът вървеше към него и за миг познатия див страх го стисна за гърлото.
Мъжеложство...
-Добре, синко, това е сапун-старецът му показа някаква белезникава буца, която стискаше в ръка.-С него се търкаш за да се измиеш. Използвал ли си такъв до сега?
Момчето впери поглед в стареца. Беше гол и лъчите на умиращото слънце танцуваха по слабото му тяло... не, всъщност не беше слабо. Беше жилаво. Сякаш някой бе навил въжета около костите му и после ги бе покрил с помургавяла кожа изпъстрена с белези. Петдесетте лета докоснали косите на стареца сякаш бяха пропуснали тялото му. Изглеждаше напълно способен да повали два пъти по-млад мъж.
-Какво гледаш... а, това ли?
Той се усмихна. Момчето бе вперило поглед в голото му дясно рамо. Белегът изглеждаше стар... всъщност много по-стар от петдесетте лета на стареца. Знаеше какво остава такива следи по човешкото тяло. Баща му имаше такъв. Бе го получил преди десет години докато се сражаваше под бойните знамена на княза.
-Стана много отдавна-каза стареца.-Бях още чирак, а господарят ми често ходеше на доста опасни места, където аз естествено го следвах. Нападнаха ни разбойници. Проклетниците обаче бяха решили, че е по-лесно да ограбят мъртвите ни тела отколкото да се занимават с нас докато сме живи за това стреляха с лъкове-той се ухили показвайки два реда съвършени зъби.-Е, нямаха възможност за втори изстрел. Моят господар не беше от най-любезните хора и аз се разминах само със стрела с рамото. Бях на колко... май на двадесет години. Това тук пък-той посочи един блед белег на стегнати си корем-ми е от кръчмарско сбиване. Един ме наръча с нож, представяш ли си? Да ти кажа кръчмарските побойници са долно племе при това от както се помня. Цели държави изчезват и се появяват, но те си остават все същите. Колкото до този юнак така и не успя да ме намушка втори път, въпреки че страшно му се искаше. Трябваше да видиш какво направи господаря ми с него... грозна картинка. Този тук ми е от разтопена мед. Да знаеш, покрай ковачница трябва да си много внимателен. Този пък...-той тръсна глава.-Я да оставим разказите за друг път. Първо къпането, после яденето. Всичко останало може да почака. Вземи.
Старецът тикна в ръцете му странната буца, която приличаше на мас, но от нея се носеше леко ухание на цветя.
-А с аромат на люляк-обясни старецът.-Направо не е истина колко струва един калъп... не, не го яж! Знам, че мирише хубаво, но не става за ядене. С него търкаш тялото си, за да се измиеш. Нарича се сапун... с-а-п-у-н. Разбра ли? Хайде сега, натъркай се, че вече взех да се смръзвам на едни много чувствителни места. Все пак не съм на твоите годинки, синко.
Момчето плахо потърка настръхналата си кожа със сапуна. Беше някак мазен, но миришеше много силно... и някак вкусно.
-Хайде де, нали не мислиш, че хапе?
То затърка кожата си по-упорито. По тялото му се появиха бели пухкави мехури, които се запениха във водата. Миризмата на люляк стана още по-силна.
-Дай ми го и се обърни да ти измия гърба.
Момчето внимателно му подаде сапуна без да докосне ръката му. Обърна се и със свито сърце зачака. Дъхът му секна, когато сапуна се плъзна по гърба му. Пръстите на стареца бяха силни и твърди като чамови дъски. Търкаше го без да се церемони и кой знае защо в главата му изплува спомена за майка му, която го къпеше на реката край селото. Доплака му се.
-Вдигни ръцете... а, така. Добре, от тази страна си готов. Давай нататък преди да си се простудил. Сещаш се анатомията и прочее.
Момчето, обърнало гръб на мъжа, свенливо затърка между слабите си крака. Хлъзгавия сапун обаче се плъзна между пръстите му и потъна във водата, размътена от стъпките му. То се гмурна и зашари с ръце, но течението вече беше отнесло сапуна.
-Хей, да не падна...
Момчето се изправи и със свито сърце вдигна празните си ръце. Старецът го изгледа с недоумение.
-Да не си... о, по дяволите! Изтървал си го, нали?
Момчето кимна сковано в очакване на тежката плесница. Старецът обаче само въздъхна.
-Е, не е болка за умиране. Ще кипим друг, но за сега...-думите му увиснаха във въздуха.
Той се обърна с гръб към момчето прибра ръце пред гърдите си и след миг пак се извърна. В дланта му лежеше калъп сапун досущ като изгубения. Очите на момчето се разтвориха широко. Можеше да се закълне, че преди миг ръцете му бяха празни, а и той беше гол. Нямаше как носи калъп в себе си. Тогава как...
Старецът се ухили в отговор и потупа момчето по главата, подавайки му сапуна.
-Нека кажем, моето момче, че дядо ти Йеремия знае някой и друг полезен трик. Един ден ще те науча, но ако искаш това да стане по-добре приключвай с банята. Аз излизам. Стига ми толкова мокрене за днес.
Момчето проследи с поглед как Йеремия излиза на брега. Бисерни капки потекоха по мургавото му тяло непознало докосването на времето. Когато стареца се обърна момчето се търкаше със сапуна така сякаш живота му зависеше от това. По устните му пробяга усмивка. Той отиде до захвърлената мешка и я отвори. Извади отвътре малък нож и точило. Сложи ги върху наметалото си и хвърли няколко клона в огъня. Взе ножа и прокара острието му по точилото. Сега се налагаше да свърши нещо, което въобще не му харесваше.


Публикувано от viatarna на 18.07.2012 @ 19:20:26 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   dred

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 2


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

Дъжд
автор: traveller
607 четения | оценка 5

показвания 36054
от 125000 заявени

[ виж текста ]
"Тъкачът на светове: В началото беше... (част първа)" | Вход | 2 коментара (3 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Тъкачът на светове: В началото беше... (част първа)
от kyky на 19.07.2012 @ 22:55:07
(Профил | Изпрати бележка)
очаквам с интерес :)
Поздрави на теб и твоите окуражителки!


Re: Тъкачът на светове: В началото беше... (част първа)
от Dred на 18.07.2012 @ 21:10:06
(Профил | Изпрати бележка)
Посвещавам този разказ на Камея и Зебайтел. Ако не бяха техните кратки, но много окуражителни коментари историята за Тъкача на светове щеше да си остане един самотен, случайно написан разказ сред десетки други. Благодарение на тези две прекрасни дами, които нямам удоволствието да познавам лично Тъкачът съзря и бързо порасна в поредица от истории, към които добавям все нови и нови. Скоро- надявам се- тези отделни разкази ще бъдат свързани в едно значително по-обемно произведение, което с повечко постоянство и малко късмет може наистина да види бял свят.
Благодаря ви, момичета. Знам, че не го направихте нарочно, но това е една още по-добра причина да съм ви задължен.


Re: Тъкачът на светове: В началото беше... (част първа)
от zebaitel на 18.07.2012 @ 22:12:49
(Профил | Изпрати бележка)
Ще продължавам да чета за тъкача, защото е интересно като идея и защото ти разказваш много хубаво! Радвам се, че съм една от тези, които са те подтикнали да продължиш! Поздрави!!!

]