Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Maryjo71
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13947

Онлайн са:
Анонимни: 450
ХуЛитери: 1
Всичко: 451

Онлайн сега:
:: vlakant

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Декември 2021 »»

П В С Ч П С Н
    12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031   

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаМъртви спомени
раздел: Фантастика
автор: dred

Парче мазилка се стовари с трясък на пода.
-По дяволите!
-Какво има?
-Ще ми обясниш ли отново защо сме се набутали тук, Вик?
Гласът на Влад прозвуча глухо през плътния метален шлем на тежката броня, която обвиваше тялото му предпазвайки го от смъртоносната радиация, изпълнила целия град. Другият брониран мъж бавно свали дулото на тежкия автомат, който стискаше в ръце към пода. От вътре древната жилищна сграда по нищо не се отличаваше от самия град- пуста, мъртва и изсотавена от почти два века. Въпреи това-също като града-отказваше да рухне макар и белезите да бяха видими- напукани стени, рухнали тавани, сринати стълбища. Металът бе ръждясъл и се подаваше от ронещия се бетон.
Разруха, смърт и радиация. В това беше светът, в който двамата се бяха родили израстали и единствената причина все още да са живи бяха тежките брони, които обвиваха телата им като грамадни сиви черупки.
-Вик!
Виктор не го чу. Беше вперил поглед в извитото като дъга бюро, зад което преди да завалят боммбите бе стоял рецепциониста посрещал и изпращал обитателите на грандиозната някога сграда. На него все още стоеше книга с толкова избеляла корица, че не можеше да се прочете загалвието и една чаша кафе. Кожената тапицерия на стола бе нацепена, защото човекът който бе седял на него бе мъртъв вече 2 века. Виктор усети как потния му гръб изведнъж полазват ледени тръпки.
-Вик!!!
Той се сепна. Влад стоеше зад него преметнал през бронираното си рмо ремъка на автомата си.
-Добре ли си?
Вик тръсна глава. За миг благодари, че шлемът е плътен и приятелят му не може да види лицето му. Дори тесния визьор беше огледален.
-Да, всичко.. всичко е наред. Малко се отнесох.
Влад погледна към тавана. Част от него се беше сринал образувайки на пода яма с височина 2 метра. От късовете цимент като древни кости стърчаха парчета ръждасяла стомана. Някога излъскания до блясък под бе покрит с бетонен прах и малки късчета мазилка, която скърчаше под тежките им метални ботуши.
-Разумно ли е да сме тук, Вик? Черненко ще ни скъса задниците ако пак закъснеем. Не искам пак да вися цяла нощ пред проклетия шлюз докато на онзи задник му стане достатъчно гот да н псуне да се прберем!
-Доколкото помня тогава беше твоя идея да се размотаваме извън сектора.
-Още ли ще се заяждаш на тая тема? Беше преди три месеца!
-Да, но Черненко още ни крещи.
Вик се опита да свие рамене, но бронята не беше предидена за нещо такова.
-Ако искаш се връщай.
-Ти няма ли...
-Не, искам да видя едно нещо!
Влад отново погледна към тавана. Мрежа от пукнатини пълзяха по бетона готови да откъснат още един къс и да го сринат на пода. Сградата все още се крепеше, но отданва бе изгубила войната със времето.
-Вик, това нещо може да рухне всеки момент!
Виктор закрачи към стълбите. Под тежките му ботуши парчетата мазилка заскърцаха.
-Знам.
-Вик! Вик! Виктор!!!
Гласът на Влад отекна глухо из опустялото фоайе. Едно късче цимент се откъсна от тавана и тупна на пода пръсвайки се на бучки. Той въздъхна ядно. Какво му ставаше на Виктор днес? В техния екип именно той беше здравомислещия, а пък изведнъж се набутват в сграда, която всеки миг може да рухне на главите им.
Свали автомата от рамото си и извади пълнителя. Увери се, че е пълен и го пъхна обратно в гнездото. Дръпна леко затвора и погледна златистата гилза. Оръжието беше готова за стрелба. През годините радиацията бе направила ужасни неща с нещастниците успели да преживеят бомбите и мутиралите им наследници бяха плъзнали из целия град. Все пак бяха достатъчно умни, за да стоят далеч от места като това, което всеки миг може да рухне, но предпочиташе да не рискува.
Стиснал автомата си Влад закрачи през фоайето гледайки тавана. Беше преживял твърде много, за да се остави да бъде смазан от падаща мазилка. Тръгна нагоре по стълбите, гледайки къде стъпва. Бронята тежеше почти половин тон и трябваше да внимава при всяка стъпка по изронените покритис прах стъпала. Виктор стоеше на площадката на втория етаж и го чакаше оглеждайки пустия коридор в двете посоки. Стискаше автомата с пръст на спусъка.
-Вик?
Виктор се обърна.
-Какво?
-Така и не ми каза защо сме тук.
За момент в коридора се възцари тишина. Шлемът скриваше лицето му, но Влад познаваше приятеля си достатъчно отдавна, за да разбере, че се колебае.
-Искам да видя нещо-каза той накрая.
-Какво?
-Стая 803.
Влад погледна вратата точно срещу стълбите. На нея все още стоеше табелка с номер 101. Бяха на втория етаж, което означаваше, че 803 е на деветия... девет етажа в сграда, която можеше да се срине всеки миг.
-И какво има там?
-Това искам да разбера.
-Вик...
-Не те карам да идваш-прекъсна го Виктор.
Влад въздъхна.
-Обикновено простотиите аз ги върша.
-Тъкмо ще си починеш. Хайде. Чакат ни стълби за катерене.
Твърде тихо е-помисли си Влад докато изкачваше стълбите вперил поглед в бронирания гръб на приятеля си, който крачеше пред него. Бяха на по 20 години когато за пръв път напуснаха Убежещето вкопано дълбоко под града далеч от смъртоносната радиация. От тогава бяха минали 12 години през които опознаха всеки сантиметър от мъртвия град. Въпреки това не можа да свикне с тишината. Тя цареше из целия град и сякаш поглъщаше всеки звук. Като че ли беше жива и можеше да почувстваш как те притиска дори през бронирания скафандър. Не беше просто зловеща, а ужасяваща.
Тишината бе пропълзяла и тук- тежка, мъртва и неестествена. Единствените звуци идваха от тежките им стъпки, но и те заглъхваха някак бързо.
-Внимавай-обади се Виктор отпред.
-Какво?-сепна се Влад.
Вик се дръпна настрани. Стоеше на малката площадка на стълбите между четвъртия и петия етаж. Там лежеше скелет. По древните кости все още личаха късове плат изтлял от времето. Въпреки това напуканите кожени обувки бяха оцелели и стояха на краката му. Една кокалеста ръка все още стискаше древно куфарче.
В мъртвия град властваха три неща- радиацията, разрухата и скелетите. Тъжните останки от някогашните жители, които за разлика от предците на Влад и виктор не бяха успели да се скрият в Убежищата, бяха навсякъде- хиляди и хиляди. Някой бяха загинали от радиацията, други- бяха предпочели да се самоубият, а трети бяха загинали във всеобщата истерия, в която беше потънала страната след падането на бомбите.
Влад се наведе, за миг сервомоторите на бронята изръмжаха от голямото натоварване и вдигна куфарчето. Медните закопчалки някога излъскани до блясък сега бяха потъмнели от времето. Металните пръсти на Влад ги строшиха с пукот. Капакът изскърца когато го отвори. Вътре имаше спретнати папки с документи. Гербовете щамповани върху жълтата пластмаса изглеждаха също толкова ярки както когато мъртвецът на пода ги бе сложил в куфара преди 2 века.
-Корпорация „Файърмейкър“-прочете Влад на глас.-Това не беше ли...
-Аха-обади се Вик.
Влад разбута папките и видя малката ламинирана карта пъхната най-от-долу. От снимката го гледаше слаб мъж с ордяла руса коса и очила. Влад погледна към скелета на пода.
-Сега изглежда по-слаб-подхвърли той.
Виктор, за разлика от друг път, не се разсмя. Той сами заобиколи скелета и тръгна нагоре по стълбите без да каже нищо. Влад проследи с поглед приятеля си и затвори куфарчето. Пусна го до скелетът и продължи нагоре. Който и да беше господин Пиърс Айсли и каквото и да имаше в тези папки те никога нямаше да стигнат до получателя си.
Двата мъже се изкачваха по стълбите в тишина нарушавана само от тежките им стъпки. Бронираните им ръкавици стискаха готовите за стрелба автомата. Бяха търсачи достатъчно отдавна, за да знаят, че ако искат да се приберат в Убежището трябва да са винаги нащрек. Тежките брони бяха сериозно препятствие за изродените обитатели на града, но сред тях все пак имаше създания, които можеха да се справят с тях.
-Вик?-обади се Влад докато минаваха покрай табелата, която оказваше, че се изкачват към осмия етаж.
-Кажи.
-Какво правим в сграда на Файърмейкър?
-Опитваме се да се качим до деветия етаж.
-Те са построили половината ядрени ракети причинили всичко това, Вик!
-Знам.
-И ние просто се размотаваме в една от техните сгради просто защото ня-маме какво друго да правим?
-В общи линии.
Влад замълча. Каквато и да беше причината да са тук явно Виктор не искаше да я обсъждат. Влад не го приемаше лично. През последните 12 години двамата се бяха набутвали в къде по-гадни места обикновено натъпкани с мутирали създания, които не се отказваха от опитите си да ги изядат без значение колко от тях застрелваха. Всъщност причината да го правят обикновено беше именно Владимир, а Виктор го следваше мрънкайки, но никога не го бе изоставил. Двамата си пазеха гърбовете (задниците както вметна веднъж бащата на Вик) още от деца, вършейки пакост след пакост в Убежището. И щом Виктор искаше да види нещо на деветия етаж в сграда собственост на компания, която не съществуваше от 2 века...
Двамата стигнаха до последния етаж плувнали в пот. Бяха голи под пласто-вете стомана и охлаждашата система работеше с пълна сила, но въпреки това се задушаваха от горещина на собствените си тела. Не беше особено добра идея да катериш девет етажа с половин тонна броня на гърба макар и със сервомотори. Коридорът беше прав като стрела и вдясно се извиваше Г-образно. Подът бе застлан с някакъв килим протъркан тук-там от стъпките на някогашните обитатели на сградата. Не личеше какъв е цветът му, защото е покрит със сивкав бетонен прах. Точно над тях една дебела пукнатина се беше плъзнала по тавана оголвайки ръждясалите стоманени тръби, които го крепяха. Денят, в който щяха да се скъсат и няколко тонен къс да рухне откъсвайки целия девети етаж от света не беше чак толкова далечен.
Вик плъзна поглед по вратите подредени на равни разстояния в коридора. Плочките с номерата бяха потъменли от времето, но все още личаха. Точно срещу тях стълбите бе тази 808.
-На къде?-попит Влад.
Вик кимна надясно и двамата закрачиха по коридора плъзгайки поглед по вратите не толкова, защото очкаваха от там да изскочи нещо просто по навик. Твърде отдавна бродеха из отровения град и бяха готови за всякакви изненади. Покрай тях се нижеха еднаквите врати.
810...814... 816... 820... 823...
Вратата с табелка 824 на нея зееше отворена и двамата забавиха крачки с бронирани ръкавици върху автоматите. Апартаментът беше изненадващо голям и съвършено пуст. Ако не беше дебелия слой прах и парчетата мазилка по пода човек би решил, че обитателитре му са излезли преди няколко минути и просто са забравили да заключат. До вратата имаше дори небрежно ритнати чифт напукани от времето чехли.
-Зловещо-обади се Влад колкото да наруши тишината.
Вик не отговори и просто продължи по коридора. Влад го последва мълча-ливо. Завиха зад ъгъла и продължиха по прашния килим. Стъпките им вдигаха във въздуха облачета прах.
-Стигнахме-каза изведнъж Виктор и спря толкова незапно, че Влад за мал-ко не се блъсна в него.
Вратата с номер 844 изглеждаше като всяка друга на етажа.
-И къде точно сме стигнали?-попита Влад.
-Знаеш ли какви са били предците ти, за да получат място в Убежището?-попита Виктор изведнъж без да откъсва очи от вратата.
-Прапрапра...-Влад се замисли за момент-..прадядо и баба откъм страна на баща ми са били инженери в „Хадес Кънстръкшън“... участвали са в изграждането на Убежището. От към страна на майка ми са били военни. Защо?
-Моите пък...-Вик бутна вратата и тя се отвори със скърцането на отдавна ръждасяли панти- ...са работели за „Фаъйрмейкър“.
Виктор пристъпи в просторната всекидневна, покрита от дебел слой прах. Влад го последва. На масата в средата на помещението все стоеше малка ваза с три изкуствени рози в нея.
-Тук ли са живели?-попита Владимир следвайки приятели.
Вик бутна една от трите врати във всекидневната и тя се отвори с метален писък.
-Все още живеят тук-обади се той.
Лъчите на следобедното слънце нахлуваха в просторната спалня през големия панорамен прозорец и осветяваха голямото двойно легло. Двата скелета все още лежаха прегърнати върху остатъците от завивките. На нощното шафче, до избеляла от годините книга, стоеше рамка със снимка на двойка. Мъжът- с очила и къса черна, вече оплишивяваща коса, бе прегърнал жената- нисичка блондинка с тръпчинки от усмивката. Двамата изглеждаха щастливи- Влад погледна двата скелета на леглото-без да подозират, че тази снимка ще ги надживее.
Усети как по гърба му се плъзват ледени тръпки.
-Съжалявам, Вик-каза той първото, което му хрумна.
-Знаеш ли какво е правил дядо докато е работел за „Файърмейкър“?-каза Вик гледайки голямото легло.-Насочващи системи за балистични междукон-тинентални ракета. Правил е проклетите неща по-точни, представяш ли? Хубаво е да имаш в семейството хора, които са помогнали за разрушаването на човешката цивилизация и изтребелението на милиарди, нали? Кара те да се чувстваш горд. Твоето семейство се е опитвало да спасява хора, а моето- да намери по-добър начин да ги убива.
Влад потупа бронираното рамо на приятеля си.
-Ти нямаш никаква вина за това, Вик.
-Знам, но...-той въздъхна.-Това не ме кара да се чувствам по-добре. Да, той наистина не е натиснал копчето изстреляло всички онези ракети-Вик кимна към двата скелета на леглото-но все пак е бил част от всичко това- махна към панорамния прозорец, през който се разкриваше гледа към мъртвия град.-Малко или много... но е бил.
Влад заобиколи леглото и се наведе, карайки сервомоторите на бронята да заръмжат от натоварването. Вдигна от пода малко пластмасово шишенце. На него нямаше етикет, но не беше и нужно. Беше виждал хиляди такива из града до легла, в които винаги лежаха древни скелети.
-Взели са отрова-каза той.
Някога, когато бомбите бяха паднали, остатъците от правителството бе раздало милиони такива шишенца пълни с отровни таблетки на онези, които бяха преживели апокалипсиса, за да им спести мъките от лъчевата болест. Почти всички се бяха самоубили в леглата си. Неколцина бяха избрали ваните си, но те бяха рядкост.
-Защо са го направили?-попита Влад гледайки малкото шишенце в брони-раната си длан.-Щом са били служители на Фаърмейкър значи са имали места в Убежището. Защо не са слезли в него?
-Защото само дядо е бил висш служител на Файърмейкър. Баба ми е била обикновена телефонистка в компанията и за това не е имала пропуск за бункера. Тя е трябвало да остане, но дядо я обичал твърде много, за да я изостави. В Убежището слезли само двамата им сина. Помниш ли Ковачек?-попита Вик изведнъж.
-Андрей? Естествено, нали работи в реакторното като инеженер.
-Чудел ли си се защо всяка година на 23 октомври ми прави онази торта с неговата „тайна заливка“?
Двадесет трети октомври бе денят в който бомбите бяха паднали и денят, в който Убежището бе затворило вратите си, откъсвайки се от радиационния ужас на повърхността.
-Честно ли? Хич. Той си е малко странен и без това... въпреки че тортата е страшна. Това не мога да отрека. Не знам каква е тая неговата тайна заливка, но и дори шлемът ми да полее с нея пак бих го изял.
-Това е традиция в семействата ни. Глупаво е, но датира от поколения. Оставайки със жена си прапрапрапрадядо е дал своя пропуск на прапрапрапрадядото на Антон, който е трябвало също да остане на повърхността, защото само съпругата му е получила място в Убежището като висша служителка на „Хадес“. Така Ковачек са оцелели. За това е и тортата всяка година. Вероятно синът на Антон някой ден ще дава една такава на моите деца ако доживея да ги имам.
Двамата замълчаха впили погледи в леглото. Двата скелета лежаха на него прегърнати дори два века след смъртта.
-Обичали са се толкова, че е предпочел да умре с нея вместо да живее без нея-измърмори Вик.
-Искаш ли да ги погребем? Ще ги завием в някой чаршаф и...
Виктор поклати глава.
-По-добре е да останат така. Мисля, че е по... по-правилно. Не смяташ ли?
-Ти решаваш, Вик.
Двамата отново замълчаха. Изведнъж Виктор се засмя.
-Каня се дойда тук от дванайсет години... всъщност още от деня, в който излязох извън Убежището за пръв път, но все не събирах кураж. Само, че така и не намерих сили да го направя. Глупаво ли е, нали?
-Не, не е глупаво. Човешко е.
Вик кимна без да откъсва очи от двата скелета.
-Искаш ли да те оставя сам?-попита Влад.
-Не, не, няма нужда-той махна с ръка.-И без това трябва да се прибираме. Пък и винаги мога да дойда друг път.
-Само трябва да кажеш, Вик и аз съм готов.
Виктор кимна и обърна гръб на двата скелета.
-Хайде, да се прибираме. Черненко няма да ни чака.
-Сигурен ли си? Можем да постоим още малко...
-Да, сигурен съм. Те няма къде да отидат. Винаги ще са тук.
Влад кимна, пусна празното шишенце на пода и тръгна към вратата. Виктор го последва. Когато излезе от стаята внимателно затвори вратата след себе си сякаш се страхуваше да не събуди двамата мъртъвци от вечния им сън хвърляйки един последен поглед към тях. Бяха минали 200 години от онзи кошмарен ден, в който светът просто бе угаснал сред блясъка на сипещите се бомби, но те все се прегръщаха заедно дори и в смъртта. Плътта бе излилянала, но не и простичкия жест показващ колко са се обичали.
В стаята отново се възцари тишината, която бе властвала тук от векове. Танцуващите във въздуха прашинки постепенно се слегнаха, а сенките в стаята се удължиха и сгъстиха, защото слънцето залязваше. На следващия ден щеше да изгрее отново и след това отново и отново и отново, а двамата все още щяха да лежат в леглото си прегърнати дори в смъртта.


Публикувано от alfa_c на 17.07.2012 @ 22:27:34 



Сродни връзки

» Повече за
   Фантастика

» Материали от
   dred

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

04.12.2021 год. / 00:10:36 часа

добави твой текст
"Мъртви спомени" | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.