автор: verysmallanimal

И децата знаят, че в началото било много тъмно. Ама не страшно тъмно, а скучно тъмно – такова, че чак да ти се прище някой да извика зад гърба ти „Бау!”.
Великият Космат Дух се реел над водата и не смеел да стъпи, за да не си измокри краката. Да се рееш е нещо като да се шляеш насам-натам с ръце в джобовете и да си даваш вид, че много ти харесва. То хубаво, ама пред кого да си даваш вид, ако няма никого наоколо? И Духът взел, че направил Земята – нещо като пясъчник, в който дечурлигата се ровят и пищят, а после се прибират у дома със стомашно разстройство. Чоплел си той унило в пясъка и се проклинал, че нищо не му идва на ум, докато не се сетил, че каквото и да направи, то ще е по негово си подобие. Подобието е една такава хитра дума и понякога духовете и хората не се усещат, че ако направиш, например, една топка не само че тя ще прилича на теб, ами и ти ще приличаш на нея. Обаче Оня Дух знаел тая работа и в началото много внимавал. Пробвал многократно, правейки разни фигурки, които развалял, защото не му харесвали. „А, да не съм луд да се оставя да приличам на това грозилище!” – казвал си духът, като гледал с отвращение поредното създание, излязло изпод пръстите му. Накрая му омръзнало, слепил набързо някакво двукрако нещо и въздъхнал: „Майната му, каквото – такова, няма да се занимавам цял живот с тия глупости, я!” Въздишката се плъзнала надолу, обвила несръчно направената фигурка и някакси я оживила. „Яяяя, какво смешно човече!” – засмял се духът и го побутнал с пръст, от което съществото се катурнало и замряло. Поучен от случката, духът веднага се заел да направи още една такава фигурка – в случай, че първата се развали, да има все пак с какво да си играе.
До тук всичко е ясно. А и да не е, то е ставало толкова отдавна, че едва ли някой ще седне да се рови в тия мрачни времена. Важно е едно – че, докато духът създавал своите играчки, сам заприличал на тях. Много по-късно някаква госпожа Квантова Физика щяла да обясни всичко това. И щяло да излезе, че е създал себе си. Както се казва, никой не му бил виновен.
Остава въпросът еднакви ли са били фигурките и ако не, коя е била първа. Колко е важно първенството личи от това, че и до сега децата търчат към чешмата на двора с викове „Първа жичка – за водичка!” а бабите ги гледат усмихнати и потвърждават: „Даа, който превари – ще натовари”. Много по-късно, някои несигурни в себе си мъже решили, че ако условно нарекат едната фигурка Адам, а другата Ева и ако внушат на останалите, че Адам е бил пръв, това ще компенсира до някаква степен собствената им несръчност в създаването на други малки създания. Не стига това, ами, възползвайки се от грешките на духа и очевидното му непознаване на анатомията, те решили, че второто същество било направено от едно от ребрата на първото. Удар в десятката, както има една дума. Когато дадеш част от себе си за създаването на другия, винаги можеш да смръщиш вежди и да креснеш:
- Затваряй си устата, жено и слагай масата, да не ти прасна един по врата!
Силна позиция, няма що. Силна, но оспорвана – след време жените изобретили точилката и силите се изравнили. Но споровете не се прекратили, предавали се от поколение на поколение, та до ден днешен.
Внасят се, разбира се, нововъведения, страните прибягват да всякакви хитрости, а речникът им се обогатява с разни метафори. Минавайки надвечер край някой отворен прозорец често можеш да чуеш:
- Абе аз мъж ли съм тая къща ма!
- Какъв мъж бе, мухльо! Ако не беше тате човек да те направи... Нали те знам как клечиш в краката на началството и въртиш опашка! Мъж бил...
- Бе ти много знаеш, ама внимавай в картинката!
- Хайде де, смееш ли?!
Е, стилът и методите са различни, в зависимост от степента на образованост и натискът, който оказват родителите в ранна възраст. У Караиванов-Пинкови, например, дето и двамата са университетски преподаватели, се ограничават с тихо съскане и язвителни намеци за качаствата на дисертацията на другия. Другаде пък са абонирани в магазина за домашни потреби, защото изразходват много чинии в тези емоционални уточнявания на позициите. Но същността на спора е една – чие е било реброто?
И да речеш, че съвременната наука помага някак – не! Анатомите открили, че някои хора има по едно ребро в повече и това само доляло масло в огъня. Хубаво е, че много хора не вярват в тая история с реброто – някои защото са внимавали в училище, а други инстинктивно. Тия, вторите, са природно интелигентни и докато гонят козите по баирите или потягат обръчите на бъчвата хич не се и замислят за такива неща. Те следват движението на слънцето, чакат гроздето да узрее и през това време знанията за устройството на света сами се наместват в главите им.
В Мамин дол, който е неразделна част от останалия свят, действат именно по тоя начин. Знаят, че рано или късно всяка загадка си намира отговора, а ако не го намери, значи не е никаква загадка, ами глупост някаква.
Ето, да реечм, чашата джанковица преди вечеря – проблем, който често разкряква кокошките по дворовете и кара децата да се крият под масата. Преди време, когато се пенсионира и се върна от града в Мамин дол, учителят Симеонов имаше адет да разваля рахата на хората като влизаше смръщен в кръчмата, оглеждаше народа там и:
- Паплач неграмотна! Пияндури! Никой ли не ви е казал, че преди пет часа след обяд не се пие, а?! Цял свят си пие според правилата, а вие – когато заварите!
Тия правила вгорчаваха живота на мъжете, защото уважаваха учителя Симеонов и не искаха да му правят напук. От друга страна, обаче, понякога им се прищяваше ей тъй – да ударят по едно извън разрешеното за целта време. Назряваше тих бунт, авторитетът на учителя се клатеше и кой знае до къде щеше да се стигне, ако няколко месеца по-късно не бяха назначили нов фелдшер в здравния пункт. Та той, Тенко, оправи работата само с една приказка. Веднъж, когато Симеонов гърмял пред смълчаните си съселяни в кръчмата, влязъл Тенко, чул за какво иде реч и се замислил. А след малко рекъл:
- Бе то тъй, даскале, тъй...Ама земята е кръгла?
Учителят го гледал неразбиращо:
- И какво?
- Ами какво – продължил Тенко – по всяко време някъде по земята е пет часа, нали така? Значи, не може със сигурност да се каже, че ако си сръбнеш едно-две в три часа местно време, да речем, си извън правилата.
Учителят Симеонов издул жили, завъртял очи и, в невъзможност да оспори логиката на фелдшера, врътнал се и изфучал навън. А маминдолци останали да осмислят казаното. Проумяли го изненадващо бързо и си отдъхнали – така хем авторитета на учителя си останал непокътнат, хем пред тях се ширнал целия ден, изпъстрен с часовници, които показват пет часа.
По пододбен начин е разрешен и въпросът с реброто. И тук природата си е казала думата, а именно – и поповете, и учените да си приказват каквото щат, ама туй с реброто си е чиста дивотия. Ей го – на Стоил Черния му извадиха едно ребро, че му било в повече. То на него кое ли не му е в повече, пинтията му с пинтия, ама хайде. И какво – пак си е стар ерген. Ще рече, тая работа с реброто на Адам е бошлаф.
- Ама и да му бяха направили жена от реброто – разправяше Жеката – тя веднага щеше да избяга.
А пък това, дето стана с Румяна, на Петър Куция щерка му, хептен обърка умовете относно тъй оспорваното първенство на Адам.
Тя, като се изучи в сливенската гимназия, реши да остане в града. Както казват маминдолци – пъхна се в тунела и ни се чу, ни се видя няколко години. И един ден – хоп! Пристига нашата в село с джипката на окръжния ветеринар и води едно чудо със себе си. Че беше чудо, беше, а малко след това маминдолци разбраха, че е и мъжко. Главата му остригана, само по средата стърчи един лилав гребен, на носа му халка, а ръчичките му тънки като кокоши крак. И друго – уж те гледа, ама усещаш че не те вижда, а умът му пасе по някакви свои си ливади и пет пари не дава за нищо. В Мамин дол хората са като навсякъде – срещнат ли нещо дето не разбират, просто се правят, че не са го видели. Тъй направиха и с чудото с халката на носа. Румяна го хвана за ръка и го заведе у мамини си. Майка ѝ се стресна, ама нали корава селска жена – стисна зъби и отвори къщата си за момчето, само дето посивя малко в лицето. Че то как иначе – любов е това, не е тиква да го търкулиш по надолнището и да забравиш.
И се започна една – не ти е работа. То не беше топене в реката, то не беше киснене в топлия извор – какво ли не измисли! Помъкна го тя по балкана – ха за гъби, ха за билки – само и само, както казваше, да изкара оная мъгла дето била у него. Тенко обясни, че тая мъгла той си я инжектирал. Маминдолци помислиха, помислиха, пък се направиха, че не са чули нищо. Само дето взеха да му викат Мъгливия.
Какъв бръмбар беше ѝ влязъл в главата един господ знае. И мъже, и жени – всички си имат кусури, ама тоя пък – друго си нямаше май. Разправяла Румяна на чина си Петковица, че още като го видяла за пръв път нещо като да я проболо под ребрата и разбрала, че тоя е, дето го е търсила цял живот. „Все едно нещо мое съм изгубила преди време и сега го намирам” – обяснявала – „А което си е твое не можеш го остави на пътя ей така.” Само дето на ръце не го носеше туй келеме – като квачка ходеше подире му, сакън да не го духне вятърът. Под ребрата я пробождало – да не го е раждала, че да я пробожда? Ама така са жените – уж по-разумни, уж все по земята стъпват, обаче падне ли им пердето, отиде, та се не видя.
Чуваше се патаклама откъм петрови чат-пат, очите на Румяна посиняваха – веднъж едното, после другото, но инат излезе, не миряса. Постепенно кавгите станаха по-редки и майка ѝ взе да си връща цвета. Мина година, година и нещо – лилавият гребен изчезна, барабар с халката, поналя се малко момчето, а най-важното – взе да забелязва нещата наоколо си, като го погледнеш в очите разбираш, че човек имаш насреща си, а не кукла. И на него не му беше лесно де – все го чакаха маминдолци да си отсече някой крак с мотиката, ама устиска. Тъкмо когато всички мислеха, че работата е готова, Мъгливия хлътна в тунела. А маминдолският тунел е такъв, че влезеш ли в него, обикновено излизаш там, където сърцето ти подсказва, че трябва да си. Селяните помислиха, че тунелът го е извел отново в мъглата, поклатиха тъжно глави и започнаха да забравят за него. Не и Румяна, обаче. Не тръгна след него, не се тръшна да реве, но все повтаряше, че той ще се върне. Вярваше, че нещо, което си създал, дето има една дума, със собствените си ръце не може да се изгуби. Май само тя вярваше в това, но ѝ беше достатъчно. Стискаше зъби и се мъчеше на човек да прилича, ама сякаш някой ѝ беше трупнал пет-шест годинки отгоре. Не, че погрозня, обаче някак много сериозна стана – ще речеш, че е живяла най-малко колкото баба Кондовица. Искаха я иначе – няколко души се навъртаха наоколо – едни читави, други не толкоз, ама оня бръмбар в главата ѝ не я остави да се огледа, че да избере някого.
И – гледай ти, какъв живот – върна се. След няма и три месеца се появи на площада, поздрави бай Христо, който тъкмо минаваше от там и се упъти към петрови.
- Абе гледам аз – разправяше после бай Христо – позната мусура, ама като не мога да се сетя! Пък той Мъгливия бил...Ама читав е, да знаете, на свястно място ще да го е извел тунелът.
Та така – върна се момчето. Ще се върне, я – като си нечие ребро където и да ходиш, пак, дето има една дума, при другото ребро се връщаш. И ако си евино ребро, при Ева ще стоиш, а не у комшиите, да речем. Поживяха малко на село, пък си събраха багажа и отидоха в Стара Загора. Голям град, шарен – има място и работа за всички. Че то, в Мамин дол, само едни баири и кози по тях. А скоро се разбра, че им се родило момченце. Живеят си, значи, като хората.
Животът е хитро нещо – току ни изправя пред някоя загадка, та да си чукаме главите над нея, докато не намерим отговор. Играл ли си е Големият Космат Дух в пясъчника Земя, правил ли е фигурки, с ребра ли ги е направил или дюс? И друго – кой е бил пръв и от чие ребро духът е измайсторил втория?
Май няма значение. Защото, както казват в Мамин дол, една загадка, ако няма отговор – ами че тя си е чиста дивотия.