автор: nikoi

Закусвам със бездарност и апатия.
Светът ми е със лошо храносмилане.
Очите – с морска болест. И се клатят
пред погледа ми Трои, Спарти, Римове.
И хуквам по следите си да търся
спокойствие, изпечено до златно.
Но златната среда току що свърши
Във бакалията на непонятното.
Космическите истини ме гризват
по голите пети. И в дупка черна
се скрива тишината ми, пронизвана
от шепоти на хора и поверия.
И този ден далеч е от нирвана.
И този ден ще ме изконсумира.
Но не съвсем. От мене ще остане
един къс слънце, който не намирам.