Лятно време...То Гершуин ли не беше, то Мънго Джери ли не беше, та Тоника ли, та Марга Хранова , абе кой ли не го свири, кой ли не пя за него , кой ли не го изимпровизира. Щото е леснооо! Лятото е сезон дето стават толкова много неща, че и за след края на света ще останат теми за текстове и ноти за музика.
Остави нотите даже, то всяка лятна история и без музика си е като песен, тя си има собствени триоли, си бемоли, акорди, ключ солове и всичко там каквото се сетите, само че звучи тук, в сърцата на хората, всички си ги слушат –кой сам, кои по двойки/най- вече/, кои групово. Е вижте, да добавя нещо де, тези истории са по-чести край морето и най вече на Съни бийч. Това, Сънито е голяма работа. Вярно, че е строен заради онзи красив и древен град Месемврия, дето има културни етажи още от бронзовата епоха, далече преди Христа. Но истината си е, че граддчето съществува безметежно щото го има Сънито. Да, лятото, полудели от комбинацията древно – модерно, людете сътворяваха стотици хиляди мелодични истории.
Беше около седмнадесет и тридест часа, така показваше часовника, така се наместваше и Светилото на небето. Мишо Михайлов се появи из зад Градския стадион на Несебър и с бодра крачка, като че цял ден не е бачкал, се приближаваше към бирарията на „Амфора” .„Амфора” беше комплекс от ресторант на втория етаж, където се хранеха руски групи, огромен, хамбарест и гаден, винарна,на първия етаж, малка и кокетна и със супериозна кухня и една фантастична бирария, в баварски стил, с троянски маси и столове, ама износ за Швабско. За там бързаше Мишо и за това силите му се утрояваха. Беше инженерче, младо, чернобрадо, пратено по разпределение за технолог на дърводелския цех. А не се беше и изморил толкова. Щяха да се срещнат с Боби, другата брада, дето работеше в художественото ателие на комплекса, пишеха там табели, лепяха букви по магазини, кафенета и кръчми и рисуваха Ленин и Гошо за манифестациите, както и разни партизани.Тия последните, тримата, ги правеха на частно, та за това имаше пари за биричка, а и не само за нея. Мишо също беше набарал нишичка в дебрите на соца, та и той влагаше своята финансова дан в почти промишленото бироналиване. Какво толкова, лято беше, тъщата беше щастлива, че гледаше малкия, жена му знаеше къде е, що пък да не му отпуснат малко края.
Като английски джентълмен, сър Боби се смъкна от возещата картофи „Сетра” на спирката по посока стария град точно навреме и забърза към амфорите с бира. Получи едно перване по тиквата из отзад, Мишката го беше настигнал. Автобуса изръмжа и се заклати по пътя си.
-Как си бе, софийско копиле- ухили се Бобката-скапа ли се днеска на дъскте,а?
-Нема ли да научите български бе гърчоля македонски, казва се КО-ПЕ-ЛЕ, а не копиле, ей селска му работа - натърти Мишо- туризъм ще ми правите с тоз мьек акцент. Рало за вас, рало!
Двамата се разхилиха, като че бяха видели Чарли Чаплин да крета с бастунчето пред тях, тупнаха се по раменете яката и влетяха в бирарията. Всъщност не влетяха никъде, а се пльоснаха на два стола навън. Даже и не погледнаха към Ицата, щото не те, а келнерчето Ицко трябваше да има очи и на тила и щом ги зърнеше светкавично да осигури първите две халби „Бургаско” И заедно с пльоскането, на масата тропнаха двете върло изпотени половинки.
-Поръчката молим- изрецитира Ицо, облечен в бялата си риза и винените си панталони с лъскави лампази.- След десет минутки иде и фъркатото!
Ръкуваха се, бяха добри приятели и не рядко от тук, след като на сервитьора му свършеше смяната, отскачаха до дискотека „Мелодия”, да допият и ако стане, да „пернат” по нещо чуждо.И тримата бяха женени.
Първите бироци бяха изляти като вода в горски пожар, обаче тук табиетите им ги знаеха и смяната на халбите беше светкавична, още не бяха казали „оооооох” Ей, животът беше хубав. Фъркатото и то стана, пилето на грил де.Леко препечено, зачервено, две допълнителни бучици масълце, люто пиперче, шарена солчица, горчица в една купичка и никакви прибори. Всеки знае - пиле, риба и жена се барат само с ръка.
И бира, лаф, бира, лаф! Кеф голям!. На масата сядаха различни хора, приятелчета, прибиращи се или отиващи на работа, пиеха по една,отиващите и по две и повече идващите си.Веселба, истории за рускини, полякинки, за Долорес Ибарури чейндж гиби. Фъркатите летяха към зъбатите пещери и изчезваха в тях, други ята долитаха на тяхно място, бирата беше повече от водата на близката рекичка, „Бабата” и се лееше с много по голяма скорост, от колкото тя се вливаше в моренцето. По едно време източиха бойлерите, сториха още място и пълен напред...Под черните бради бузите им бяха светнали като два червени семафора.
Изведнъж нещо шумно се сурна по асфалта до тяхната маса. Док Либи беще натиснал яко спирачките на спортния си бегач, ловко скочи, хвърли го в храстовидните рози и избуча:
-Ицкааа, дай три бирьонки! Разбрахте ли кой е измислил бирата? Уж шведи, троли, чехи, германци, нали? Обаче нееее! Два века преди тях се оказало, че един крепостен селяк, Аркадий Бирьонкин я измислил в дикий лес, някъде в тайгата. Сигурно от шума.я варил гения... И вече се казва бирьонка, а не бира. Наздраве!
И се чукнаха, тъпия звук от от пенестите халби едва се чу.
-Алоо, Либи, за тоя тъп виц не само нема до Сибир да лазиш с поезда, ами даже медал ще ти турнат братушките, тука на сърчицето бе – тупна го Мишо по гърдите. - дай нещо за „златната решетка” да чуем, кво се лендзиш с такива плоскотии...Да мое като те топнем утре да те не киризим по – длъжко, че ни писна от тебе.- каканижеше софиянеца с шопския си акцент.
Разхилиха се здраво. Любомир, така беше истинското му име, но му викаха Док Либи, кой знае защо, лятно време беше лекар в хотел „Бургас”, голям и винаги пълен, разположен на плажа, едва ли не досами вълните. Между другото хотела работеше и зиме, отличен имидж имаше, добър главен готвач, Беров, всеки момент, за Девети се чакаше да го направят герой на социалистичвския труд. Правеше едни дърпани пържолии, мреш ти казвам, възнак падаш одма! Един от хотелите с басейни, по памет, май той и „Европа” имаха. Ааа и „Глобус”, ама закрит.
-Слушайте сега, зарежете майтапите –започна с басовия си глас Либито.- дошъл съм със супер делово предложение. Какви пари изкарвате вие господа офицери, я ми кажете?
-Аз вземам сто петдест и пет, двадесет за секретар на профкомитета, десет за ТНТМ-то, абе сто осемдест и пет. И частно от тук, от там след работа, е не съм ги смятал, ама мисля че средно двеста и петшейесет докарвам- изчисли Мишока набързо.Дааа, забравих, още малко и от премии, абе сколасвам.
Сър Боби ги докара повечко, с партизаните и червените ескадрони къде триста и косур ама не било твърдо, несигурна работа били шумкарите.
-А сега слушайте без да ме прекъсвате-забоботи Док.-Значи в хотела почиват ингилизи. Има тидесет – четиридесет бабоя, шестдесет - седемдесет годишни, сам самички.. Фърст класа, чантички пълни с паунди, абе много нещо...
-И кво, ще им дърпаме чантите ли, аз неам мотор бе, нали така се прави в Италия, бъррррр, дърпаш и бегаш, не става - провлачи Мишел.
-Нема бе тъпак, слушай, нема да дърпаме, а ще вкарваме, чат ли си?
-Кво ще вкарваме бе-опули се Боби- пари в банката ли?
-Това ще вкарвате, това – викна Либи и се хвана за чатала. Мушкате, получавате четиредесет лири –стерлинги за едночасов труд и... Е загряхте ли, мучовци смотанииии! Жигола ще ви правя, богати, богатииии! Вижте сега, те дават по петдесет лири, ама аз като ваш сутеньор ще удържам десет като комисион, кво нищо не е. Защо се пулите такива бе, мъжките курви и те си имат сутеньори, нещо като партийни секретари. Е, какво сега, навити ли сте?
Двамта мълчаха дълбоко замислени. Смълчани, ветроятно пресмятаха доходите...
-Няма да киснем цял ден, братоци, ставайте работа ни чака, пари! Да ви покажа обектите и още от тая вечер – на бачкане. Къде плащат двеста и осемдесет кинта на час в Бугарско, а? А? Само Док Либи може да ви осигури това. Айде, да бягаме. Чакам ви в кафето на басейна - каза Док и яхна породистия си бегач.
Жиголото Мишо викна Ицата за да плати сметката, каза на жиголото Боби да иде да вземе една рикша от Яворчо отсреща и без това имал да им връща двайсе лева и след като „поляха розите”, полетяха към басейна на Бургас.
-Абе копеле, как сме го пропуснали тоа момент бе? Бахти, некъв доктор да ни тури у малкио си джоб! - редеше Мишока – верно сме големи тъпни..
-Да бе Мише, лелееее, бедни щяхме да си пукнем ей така. Два пъти в седмицата, да останат сили и за жените, това са - и засмята –триста и двадесет лири по седем кинта, колко бе, колко прави?
Мишо ги беше сметнал:
-Къде два бона и мало више, леле по една „Жигула” до края на сезона, лелееееее! Нема да се тъпчем по рейсове, край! И по некой път извънредно и квото сме „надарени” и бакшишче, ухаааа!
„Бургас” не беше далече, но сър Боби се сети, че нямат презервативи, та минаха през центъра, нали са професионели вече, купиха от единствената аптека по петнадест на глава, то на това пари ли му викаха, три лева за всички дадоха, едно фъркато беше седем кинта в кръчмата. Три левчета срещу четири хилядарчици – бах ти бизнеса.
След двадест минути бяха в хотела, качиха се в кафенето, където Док ги чакаше.
-Абе копеле, не са ли му много на тоя експлоататор десет паунда, ега ти лакомията?- прошепна Мишо.
-Не бе, трай си за сега, ще се оправяме после- успокои го Бобата.
Седнаха срещу басейна и Либи заговори:
-Гледайте сега навън, но внимателно, че и те ви гледат и ви хрускат с погледчета вече! Показвам от ляво надясно. Първите три, после пропускате две и сега внимавайте добре - оная сбръчканата, до нея костеливата и през две, дебеланата. Тия са на линия, готови са още сега. Дебеланата е първа, тя и вечеря дава или обяд, зависи кога ще и дойде мерака, но ако има бакшиш, ще делим на половина.
Двете жигола въобще не го слушаха. Те гледаха усмихващите се баби и в съзнанието им бавно се запромъква страх.. И докато страха се завърташе като бясно торнадо и се превръщаше в ужас из главите им, слабините им омекваха обратно пропорционално на вихъра.Тия бяха поне на шестдесет години, спрямо тяхната възраст – направо динозавърки. Първа и трета като питони....неееее. Средната – питекантроп! Сбръчкани, люспести, костеливи, по -дърти с над тридесет години от тях . Те не можеха да причинят това на себе си! Разбираха ги донякъде, но не! Надигнаха се, дебеланата се надигна и тя, бяла и стегната като бидон...
-Док дръж, за служебно ползване – каза Мишо и му метна пакетчетата с кондоми. Не става, как ще ги дигнем бе, ти си луд. Богатей си сам, ако намериш мераклии де...Десет лири и то без испанска муха, а? Ние сме в „Амфора”,чао
Док Либи гледаше слисано как богатството му се изплъзва, а в това време сър Боб вече беше уговорил рижата балонирана келнерка да идат на плаж на „Фрегатата”, утре била нощна и за това свободна през деня.
-Ще вземе и систъра си, копиле.
Мишел не го поправи този път. Беше още замаян като след поне осем грозданки. Яхнаха с орача Боби рикшата и въртяха мълчаливо и потресено педалите през целия път до „Амфора” Изпикаха се и седнаха на друга свободна маса, но бирата не им вървеше повече и си тръгнаха мълчаливо. Сънуваха кошмари през нощта.
Беше обяд. Мишо седеше на верандата на апртамента си в „Гранд Хотел Виена” Току що си беше налял студения „Пилзнер Уркелл”, който той обожаваше. Незнайно защо през мозъка му пробяга тази стар като света спомен за двете жигола.- Мишел и сър Боб. Преди година с Марлене се бяха запознали на басейна на хотел Бургас, на връх шестдесетата му годишнина.Три месеца след това се ожениха. От тогава хер Михайлов живееше на „рум сървиз” заедно със седем години по възрастната си съпруга. Е, малко на дино го докарваше, но го обичаше. Знаеше руски, чантичката и фрашкана...
Зададе си и едно друго въпросче: „дали майка и не е била в България през жиголовското лято, щото ... ама не бееее, ония бяха англичанки..:”.Хер Мишо поръча по телефона още едно „Уркелче” и прие целувката на Марлене със загадъчната усмивка на египетския сфинкс
Той беше герой на една щастлива и безкрайно дълга лятна песен.
Съмъртайм...
Йеееееееее...