автор: vamp

- Минчооо – вика тати – само за дръжка на тесла ставаш. Нищо нема остане след тебе ...
- Мчи то и след тебе кво остава – сопвам се. – На теслата дръжката ...
Така и не ми проговори стария след поредната ми поразия. Отиде си на небето, гушнал на теслата дръжката.

*
Поредното завръщане у село. Хич-биля не пристъпвах смело.
А на лево, ха у десно и право към кръчмето тесно.
- Сипи, сипи, душманино – викам. - Па да се нарежа. Оплети ме сладко с твойта мрежа ...
Даскала вдига поглед и ми казва :
- Минчооо, поетична душа носиш, ама турил си си я в гащите.
- Даскалеее, остави си пуйезията в библиотеката – и плесвам плика с последната заплата на масата. – Ами дай да четем тука кво пише на хартийките у плика ...
Четахме ний. Три пъти прелиствахме. В рая краката накиснахме. До другия ден на обяд. Даскала два пъти припада, та го свестявахме със свирене на кръчмарина върху некъв акордеон. Обаче галиба кофата вода най-свърши работа. После кмета доди, като виде плика не иска си ходи. Накрай и пощаджийката се мярна, че събрахме се всичкия ентелектуален елит на селото. Заплатата свърши, ама и кръчмарина беше приключил с музикалното и орално участие върху акордеона. Та продължихме да си наливаме. На косъм бех да убедя служителката на пощите да покаже, аджеба, с какви гръдни забележителности се е дипломирала. Сакатлък, и тя припадна.
Кмета корав се оказа, ама и неговото черно дробче омекна. Но преди това и черното му сърчице се показа. Взе да ми ги плещи :
- Минчооо, времето знайш ли кво е ?
Тамън да го подпра с кроше, че аман от Празников и прогнози. Ама докато избера с коя ръка и се прицеля оня мискинин продължи :
- Падна Бай Тошо. Демукрацията иде. После прива... хлъц, крива... ъъъ, приватизацията. Време е финансуво да се развием. ТКЗС-то първо ше затрием ...
Станах и си тръгнах. Не ми е близка политиката, нищо че и тя е курвенска работа ...
Иначе и аз намазах приватизация. Смъкнах от ТКЗС-то две крави и тракторче-фреза. С любезното съдействие на кмета, естествено. Требе се подкрепят хората с ентелект, че живей ли се у тази селения.
Та станах, дето викат, селскостопанин. Ама туй отпред на стопанина селското не ми отиваше на умната семка, та наблегнах на второто.
Позакрепи се малкото ми стопанство. Добитъка се размножи. На мама градината с тракторчето подреждах. Под хасмалъка дремуцах редовно, че един живот се живей – с лопата в ръка ли да е.
Покрай мустака и брадичка вързах, щото демукратите брадати го даваха. Нема бегаме от приватизацията заради няколко косъма.
Тати аха да ми проговори и се спомина. На мама и стигаше, че за една градина и малко добитък акъл имам.

Хубу де, ама трай ли на теслата сапа ...
Земах да се заглеждам в местното биоразнообразие. Имали почва, тор да фърлим.
И тамън тогаз назначават ни ново докторче. Чисто нова ентелектуална единица. Че нещо позамря кмета напоследък. Ояде се.
И познайте. Женичката му – Мария.
Аз като чуя име такова петичките ми се изпотяват. Мустака забръмчава. Натопорчвам се. Таз Мария, викам си, последната ми е. Друго от живота не сакам.
Въртя се, усуквам се, мира нямам. Ама проклетото докторче от нея не се отделя. Явно гърмял е преди време. Туй си е само точка в моя полза, успокоявам се. Ама нейсе, повече от бегъл поглед не моем хвърли. Камо ли семка. Само до Пощата сама ходи, и то под зоркия поглед откъм хоремага на мъжа си.
И тогаз се светнах. Чак подскочих на стола.
- Газове ли – пита даскала.
- Залагам си брадата и мустака, – викам му – че до седмица Мичето е моя !
Беше ме усетил той на де ми се въртят очите. Мъдър чиляк, не като селяндурщината наоколо дето ТКЗС-то затри и сега се чеше без работа.
Още същия късен следобед отскачам при пощаджийката малко преди да запразни. Разливам от миналогодишното винце и я кандардисвам :
- Една работа имам, джанъм, за тебе. Само сто процентова жена като тебе мое ми я свърши.
И набързо започнах да нахвърлям резюме за подвизите ми. Ама то галиба с две думи не стига, та се наложи втората бутилка да извадя. Без резервна шишарка и към туйлетната не се оди. Накрая думам й :
- Виж сега, вий жените се разбирате с полувин уста и едно око. Земи и кажи две благи слова за мен. Току виж ми кандисала да друсна сливата ...
Намигам. Добра работа ми свърши това с клепача у Софията.
- Виж сега, Минчо - казва гладко. – Ти нали не очакваш за благини да й говоря без да съм ги кусала. Достоверност няма да има ...
Пощата затваря, пазвата разтваря.
Де го чешеш, де събри. Ама осветлих се как диплома се взима без на лекции да ходиш. Ти, измърморвам измежду гърдите, с тази цица си само за кметица. Не като нашия тюфлек, дето селото разби. Не че не бутнах и аз пръстче там, но сега за политика ли ще говорим или с курвалък ще се занимаваме. То едно и също де, ама второто по-така задушевно.
Мина време. Още няколко пъти се отчетах на пощенските служби. И зема, че хвана дикиш работата. Мичето почна се оглежда в моя посока. Аха да сторя на лъва скока. Само докторчето требеше да се елиминира.
Аз затова си имам мурафет. Веднага извадих от избата изстуденото бидонче бело винце от предния гроздобер. Турнах го на тезгяха вечерта в хоремага и думам на събралия се ентелектуален актив :
- Аз Празнеков ли съм или празна работа ! Ето, гроздобер се задава, виното стои у мазата. Я да видим сега за колко белота ше го уморим ...
На даскала, доктора и кръчмарина очите светят. Един се облизва отдесно, друг отлево, а последния усеща келепира в пчелата още преди да се е излюпила в кошера. Мятаме белота. Купа, пика, контра, ре-контра, чекмедже-контра. Виното се лей. Доктора се смей. Пък аз само близвам, че утре акъл и сили ще ми требат. За първото малко преувеличавам ...
Сутрината рано ставам и подкарвам кравите покрай реката. Чакам да видим, аджеба, как работят българските пощи в комбинация с бело винце домашно.
Действат и още как. Ето я задава се доставката. Росна-пресна иде. Оглява се за мене.
- Минчооо, - шепти ми – не съм щастлива жена аз.
Пипвам я тук-там да види, че щастие се намирга. Само требе го потърсиш.
- Я, Миме, - думам й – са хвани за този орех.
И кат я отлюспих. Три пъти брулихме дървото, орехче не остана. Два пъти покрай къпините тревата плевихме, стръкче не застръкна. Отвсекъде обиколихме релефа крайречен. Потта се лее. Гъзо се вее ...
Пушка пукна !
Няма метафора тука.
Ей го, задава се докторчето откъм село с чифте дебело. Авджия се оказал серсемина. Презарежда и към-то нас се прицелва. Добре, че виното работи та сачмите около нас фъркат.
Мичето като се стресна, кат се стегна. Заклещихме се. Как се бега на четири крака, два от които чужди. Дръпна ми се фъшкията. Ше се мре, пък за една молитва хабер нямам ...
И тогаз сачмата ме целна отзад. Очите ми се напълниха с пот ли, със сълзи ли не знам. Ама се откопчих и се отсрелях право през къпините. Как съм стигнал у дома не знам.
От тогаз либидото ми малко се позагуби. Жена заголена да мярна и пушки чувам ...
А докторчето си зема Мичето, качи се на Жигулката и отпраши към други селски райони.

Мина не мина време.
Взех при даскала у библиотеката да ходя с дамаджанка. Че у хоремага се научиха простите селяни да плющат с патъците по пода. Съвсем като гръм от пушка звучи. А аз всеки път сменям памперса ...
Зема да ми допата покрай книгите. Позачетах се. Даскала пует се оказа, осветли ме пуетично.
Даже два-три стиха дръпнах покрай винцето. Ей го на едно :

Сутрин слънцето изгрее.
Агънце заблее.
Вятъра мустака ми развее.
Но мъжа във мене де е ?!

Верно последна ми се оказа таз третата Мария.