автор: Milvushina

продължение от Паднала от небето (1)

Самюел стоеше на почтително разстояние от Лукса и не сваляше поглед от плаща, който прикриваше крилцата й. Зад дебелите стъкла на очилата му очите му изглеждаха още по-изцъклени.

- Ти наистина си ангел – потрети той. – Истински ангел.
- И не съм разговаряла с човек до сега – увери го Лукса. – Но ти си добър към мен. – Тя леко повдигна края на рокличката си, за да покаже превъзаното си краче. – Благодаря ти.

На бузите на Сами избиха алени петна.
- За мен е удоволствие – смутолеви той. – Искаш ли още лимонада? Гладна ли си?

Тя поклати глава в отговор.

- Слушай, Лукса. След малко ще се стъмни, а мама ще се прибере от работа. Не бива да стоиш тук. Не, не се натъжавай така, не те гоня! Ти ми разкри тайната си и затова ще ти се доверя и аз. Но първо трябва да ти намерим обувки. Ако ходиш боса, отново ще се нараниш.

Сами й донесе старите си гуменки, но те се оказаха твърде големи за малките й ходила.

- А тези? – посочи Лукса през прага.
- Чехлите на мама са. Добре, пробвай ги.

Ангелчето неуверено ги надяна на крачетата си и този път успя да ги задържи без да паднат.

- Можеш да ги вземеш засега, но после ще ги върнем, защото майка ми ще ги търси. Хайде, ела с мен.
- Къде отиваме?
- Ще видиш.

Лукса сама хвана Сами за ръката и се изправи. Той отново се изчерви, но не каза нищо и я поведе между храстите в двора. Ниско на оградата зад къщата имаше дупка и двамата се промушиха през нея. Момчето живееше в самия край на града, а зад пределите на дома му започваше гората. Двамата тръгнаха по една едва забележима от тревата пътека, която се извиваше между старите дървета. Тя водеше към малко бунгало, по-скоро колиба, боядисана в зелено, за да не се откроява. Сами измъкна едно тънко ключе от вътрешния джоб на джинсите си и отключи врата.

- Заповядай – каза той на Лукса.

Ангелчето пристъпи крачка напред и се огледа колебливо. Отвътре бунгалото се оказа далеч по-чисто и спретнато, отколкото издаваше външният му облик. В средата беше разположена скромна масичка с три столчета, а в ъгъла до прозореца се намираше легло, покрито с одеало на големи жълти цветя. От отворения сандък до него се подаваха купища книги. Самюъл дръпна едно от столчетата и го предложи на ангелчето, а после сам седна до нея.

- Татко бил колкото мен, когато намерил изоставената къщичка в гората. Постегнал я и си направил работилница от нея. Обичаше да майстори разни неща тук. – Само хвърли поглед към тежкото старо радиото в ъгъла и помълча за миг. – Когато татко умря, започвах да идвам тук, за да съм по-близо до него. Седях с часове до прозореца и си спомнях как само ние двамата с него ходехме на риболов. Сега си е моето скривалище. Не съм водил други тук, освен Джорди Талбот и Ерик Бец от училище, но те заминаха при роднини за лятната ваканция. Само мама знае за колибата, но никога не идва, освен ако не се тревожи много за мен. Можеш да останеш тук докато майка ти те намери.

Ангелчето му хвърли поглед преливащ от благодарност.

- Дори електричество има – продължи Сами. – Татко монтира малък генератор отзад, който по чудо още работи. Крушката е само една, но върши работа по тъмно. Ето, виж.

Момчето с очилата натисна сивото петно на стената и в стаичката светна. Лукса се удиви.

- Направи го пак!
- Не си виждала електричество преди? Пробвай и ти.

Ангелчето с ентусиазъм цъкна ключа няколко пъти, а къщичката премигна на пресекулки.

- Стига, стига вече! Смрачава се, ще ни видят от цяла миля. Това тук е фенерче. Натискаш копчето и насочваш, виждаш ли? Още нещо. Става студено през нощта. Ей там има още одеала да се завиеш. Ще се справиш ли?

- Нали не си тръгваш? – попита тя притеснено.
- Не още, но мама ще се върне от работа скоро и трябва да се прибирам. Защо първо не ми разкажеш как точно попадна при нас?
- Вече ти казах: покатерих се по Големия Зид и паднах през Фунията.
- Никога не съм чувал за тях. Къде се намират?

- В Едем. Там живеем ние, ангелите. Едем е... – Лукса се огледа в стаята и видя една тумбеста стъклена бутилка на перваза на прозореца. Духна праха от нея, стисна я за гърлото и я показа на Сами. – Едем е нещо такова. Ние сме тук, вътре. – Тя нарисува кръгче с показалеца си около дъното. - Едем никога не свършва. Ако следваш Великия Зид, ще вървиш вечно и няма да стигнеш края. На върха на Зида се намира Фунията. – Ангелчето посочи отвора на бутилката. – През нея ангелите могат да излетят и да напуснат нашия свят.

- А щом си ангел, защо не можеш да се върнеш сама в Едем?
- Малка съм още – въздъхна Лукса. – Не мога да летя.

Сами кимна. Думите на ангелчето го върнаха към далечен спомен. Когато беше малко момче, той намери пиленце в основата на едно дърво в гората. Крилцата му бяха още неукрепнали и то не можеше да се върне само в гнездото си. На другия ден то беше изчезнало, а Сами повече не го видя. Той така и не си прости, че в нерешителността си бе оставил безпомощното птиче само под дървото. Той твърдо реши, че няма да позволи същата съдба да сполети и малкото ангелче.

- Скоро ще се прибереш у дома, Лукса – увери я той. – Дотогава аз ще се грижа за теб. Утре рано ще се върна в бунгалото, а ако майка ти още не е дошла за теб, заедно ще измислим план. Но сега вече стана късно, трябва да си вървя.

Ангелчето посърна.

- Ще се върна на сутринта, обещавам ти.

Лукса заби поглед в колената си и не отговори.

- Лека нощ – каза й Сами и й махна ведро. – Ти стой вътре и не излизай.
Момчето затвори вратата и тръгна към дома си. Не беше изминал и 50 крачки, когато чу шум зад себе си и рязко се обърна. Ангелчето го следваше по петите.

- Връщай се, Лукса! – смъмри я той възможно най-тихо. – Нали ти казах да те излизаш от там!

Раменето на ангелчето увиснаха, а тя не помръдна от мястото си.

- Съжалявам... Майка ми ме чака, трябваше отдавна да съм се прибрал. Не можеш да дойдеш с мен. Там ще си на сигурно място.

Щом чу това, Лукса наведе глава и затътри крака обратно към къщичката. Сами тръгна към дома си, но съжали за постъпката си и се спря при оградата. Знаеше какво е да загубиш родител и да останеш сам, изоставен. Ангелчето не капризнечеше, а се страхуваше. Сами хвърли поглед към двора, а после към гората и бързо се върна при Лукса.

Когато отвори вратата на къщичката, той надникна вътре и веднага разбра, че е постъпил правилно. Нещастното ангелче се беше свило на леглото му и плачеше жално. Момчето премести едно от трите столчета и седна до нея.

- Не плачи, не плачи – каза й той. – Всичко ще се оправи...
- Искам мама! – изхлипа Лукса. – Защо мама не идва за мен?
- Тя те търси, дай й време.
- Мъчно ми е за мама. Мъчно ми е за вкъщи.

На Сами му стана жал. Той виждаше най-вече ангел в нея, но Лукса беше преди всичко едно изгубено детенце в чужд свят, което силно тъгуваше за дома. Искаше му се да я утеши, да я успокои, но как? Беше срамежлив и стеснител и нямаше никакъв опит с момичетата. Думи не намираше. Той хвърли на Лукса тревожен поглед; телцето й още се тресеше от ридания, но по-слабо, откак седна до нея. Едното й крилце се подаваше изпод наметалото.

- Не плачи, Лукса – каза й Сами шепнешком. – Не си сама...

Той посегна към нея и преди да обмисли постъпката си, докосна крилцето й с върха на пръстите си. Ангелчето потръпна, но спря да плаче. Ръката на Сами потъна в копринената мъгла, която покриваше гърба й. Той погали отново крилцето й като видя, че на съвършено красивото й личице се изписва спокойствие.

- Мама ме приспиваше така, когато бях съвсем малка – призна Лукса.

Свенливият Сами никога не беше докосвал момиче по гърба, камо ли ангел, но веднага доби увереност, щом чу думите й. Дланта му не спиря да гали ефирния пух на крилцето й докато очите на ангелчето не се затвориха. По равномерното й дишане момчето скоро разбра, че е заспала, но вече не му се тръгваше. Той дълго гледа притихналото ангелче преди да го завие с одеало, за да не му е студено през нощта, и едва тогава внимателно се измъкна от къщичката.

Притеснен, че е закъснял за вечеря и че го очакват неприятности, Сами се прибра у дома. Очакваше майка му да го смъмри още от вратата, но вместо това той я завари да пуши пред телевизора в хола с чаша вино в ръка. Тя му махна вяло и върна вниманието си към сериала, който гледаше.

- Много съм уморена – каза му Мисти.
- Често си така напоследък – намръщи се Сами.
- Работата в болницата е тежка. Ще си лягам.
- Мамо…
- Какво има, Сами?
- Исках да поговорим за нещо.
- Може ли да почака до утре?

Самюел беше на път да отговори на майка си, че е спешно, защото ако не й кажеше за Лукса сега, едва ли ще набере отново смелост, но забеляза тъмните кръгове под очите й и ръката, която едва държеше чашата. Той промени решението си.

- Не е важно, мамо. Изобщо не е важно. – Той целуна майка си по бузата. – Лека нощ.
- Лека нощ, сине.

Следва продължение