автор: toma_verni

Седнали сме надвечер с Ванчето на верандата зад къщата и охлаждаме страстите от изминалия ден пореден с ледена ракийка и салатка.
Потят се чашките в жегата повече и от нас, но навън поне бризът раздвижва ляна и палмата. Не ни се дреме пред телевизора в хола. Отдавна сме се отказали да им слушаме и гледаме надлъгванията на новинари, политикани и рекламодатели по медиите.
По някое време тя се надига от стола, хлътва забързано към кухнята и след малко от покрива се чува бръмченето на помпата за депозита. Тук е така – през лятото питейната вода намалява и почти всяка къща си има голям пластмасов или метален варел, белеещ като вързан балон на върха ù. Връща се с легена. Това си е редовната ù процедура за релакс напоследък. Топва крака в студената вода с разтворена морска сол, отпуска се на стола и затваря очи. Загледан в извивката на врата ù, точно там – където малката треперушка лови слънчеви зайчета и ги разпръсва по загорялата пазва или ги сплита в русолявата къдрица, изплъзнала се небрежно някак и непослушно от щипката на кока, се стряскам леко чак от произнесеното току до рамото ми „Здрасти, бат Пешо!”
Кастро-то, който си е голобрадко и се казва Иво, но все стяга куфари за Куба, та си лепна сам прякора, с отработен жест придърпва стола по-близо до масичката, чукваме чашки, набожда парче домат и преглъщайки още подхваща:
- Лоша жена, лоша работа, ей! Да не ти влиза в къщата такова чудо! Ти нали се имаш с Ванката? За неговата Райна ми е думата. Гледаш я – слабичка, кльощава чак и тиха такава, нито да викне, нито на глас да се разсмее, а то… Хич вече не му се дивя на Ванко, че кръшка от време на време. Мани, мани!
Ванчето ме поглежда многозначително, а аз се правя, че кимам заради вдигнатата в ръката ù напитка…

Предната вечер дойде Ванката. Така, без повод, да се видим. Позабравили му бяхме физиономията. Преди поне веднъж седмично се събирахме, а месец вече се беше изпарил сякаш и той под жежкото слънце на Родос. Не сме кой знае колко нашенци по тия ширини, та се наглеждаме един друг. Друго е.
Е, ударихме по едно, както си му е реда и…
- Майсторе, аз… такова. Ако може Ванчето едно рамо да удари, а!?
Моята през това време, принасяйки две-три краставички в купата, чула-недочула, подема:
- Кажи, бе Ванко! Стига да мога, що да не помогна?
- Абе, малко деликатно стана положението, ама… Тъй се случи. Таковаа… Запознах се тука с една нашенка. Нова. За сезона дошла. Хубавка такава, засукана… обаче, взе да ми звъни през час-два по телефона, пък Райнето…
- Как можа?! Идиот! Простак! Що не ги мислите тия работи преди да хукнете напред с ония си работи нанякъде?! Не те ли е срам? Да те гледа и тебе, и детето, да тича от работа по къщите на тия мръсни, дебели гъркини да се трепе. А ти…
Бълва Ванчето огън и жупел връз приведената низко глава, а Ванката преглъща, преглъща…
- Недей, бе Ванче! Случва се. Аз нали затова съм дошъл. Не ща да си развалям семейството. И на нея така казах, ама взе, че се влюби. Какво да направя? А? Виж сега! Ще ти дам номера ù, да звъннеш. Кажи ù там, че си жена ми, да спре да звъни. Мен ми е жал някак. Добро е момичето, ама хлътна…
И тъкмо пак да извиси глас моята, телефона на Ванката „зънн-зънн”…
- Тя е. Как да ù вдигна сега? Ако вдигна, ще ми ги загука едни… Ако не вдигна, пак ще има да звъни. Снощи подир единайсет се обажда, а аз тичах от спалнята до навън, да не събудя Райнето…
Позвъня, позвъня мобилката му, и докато се препираха с жената, млъкна.
И ние така.
Тишина и жега наоколо.
Гледах ги, гледах… знаем се вече десетина години с Ванко. А с жената – двойно и отгоре. Кръшкането и хойкането по чуждо сме го отписали с нея още от преди да се вземем.
И подхващам:
- Ванче, станалото – станало. Няма да го върнем. Пък Райнето ти е дружка.
- Точно затова ме е яд!
Тън-тън-тън, подкарва тирадата наново…
- Добре де! По-хубаво ли ще е да разбере?...

След няма петнайсет минути, докато се чоплим и въртим-сучем уговорки, телефонът запява „„зънн-зънн”. Ванчето се пресяга, поглежда дисплея и…

- Καλησπέρα!*
Мълчим с Ванката и слухтим всред паузата, а гърдите ù почват да се надигат ù спадат учестено.
- В банята е в момента. Нещо спешно ли е? Ако е спешно, ще му предам.
И пак пауза.
- Аз съм съпругата му. Няма проблем.
Уж си я познавам, но точно с такъв тихичък уж, вежлив такъв, а в същото време съскащ тон май не бях я чувал да говори досега:
- Много Ви моля, уважаема, да не се обръщате към мен на „ти”! Не Ви познавам, да. Но не си и мислете, че горя от желание да се запознавам с Вашата особа! А правото да вдигам чужди телефони ми е привилегия, призната по силата на договора, според който съм и платец на съответните сметки.

Кастро-то се надига от масата и ориентирайки се към портичката, продължава да реди съжалителни епитети, касаещи ту хубавката му отчаяно и невъзможно влюбена колежка, ту Ванката с проклетата му жена, а аз…
Аз си мисля „Хубав човек ми е жената. Много хубав!”
И на Ванко хубаво го рекна онова „Първо и последно ти беше, да знаеш!”

____________________________________________

- Καλησπέρα!* - Добър вечер!