автор: PostScriptum

Години след погребението разбрах, че уважението към покойниците в този град е издигнато в култ, а грижата за гробовете е превърната в ежедневие.
Нямаше време от годината и част от деня, в който да не се виждаха тук и там, повечето жени, приведени до гробовете на своите близки покойници да почистват нещо, да подреждат или просто да стоят със своята печал, вгледани в овалната снимка. А в тези гробища нямаше гроб без паметник. Веднага щом му дойдеше времето, след четиридесет дни, а за по-сигурно след шест месеца, се слагаше паметник.
През лятото гробищата бяха пламнали от цветя. Всеки гроб беше малка, спретната, извънредно грижовно подържана градинка. И гъмжеше от хора с кофички, лопатки, гребла и всичко друго, което беше нужно за малката градинка. Тогава тишината, обичайна за тези места, се изместваше от оживени обсъждания за градинките – какви са тези цветя, колко често се поливат, как се садят. Така, донякъде споменът за мъртвите беше изместен от грижата за цветята над тях, от желанието да се покаже всеотдайната грижа за вечното жилище на близкия покойник.
На това погребение познавах малко хора и се чувствах неуютно. То кой ли се чувства уютно в такава ситуация, ала тук суетнята около уреждане на погребението сякаш беше изместила най-важното – минутите за сбогуване с близкия човек. Но погребението беше част от това култово уважение към покойника и трябваше да се организира по всички правила, а тук правилата се знаеха и се спазваха строго.
Въртях се насам-натам и пушех цигара след цигара. Мислех си какъв прекрасен човек си отиде от този свят и не можех да не забележа колко искрено и с какво уважение към него изказваха съболезнованията си. Той беше влиятелен човек в града, беше направил много добрини, хората го познаваха и щяха да го помнят с добро.
Както блуждаех в мислите си, един мъж, с когото бегло се познавахме, ми подаде една пластмасова туба и едно име, написано на откъснат ъгъл от вестник, с думите:
- Отиди да вземеш вино от „Винпром”-а, там ще търсиш това име, което ти дадох , а той знае какво да прави.
Качих се в колата и тръгнах веднага, защото „Винпром”-ът беше на другия край на града.
Портиерът на „Винпром”-а се усмихна угоднически като му казах името от листчето, вдигна веднага телефона и с почтителен глас уведоми човека отсреща, че го чакам на портала. Човекът от листчето, който дойде след няколко минути, вдигна на свой ред телефона, като разбра за какво съм дошъл, и разпореди на някого да дойде на определено място . Тръгнахме към една от многото сгради, а там вече ни чакаше повиканият от него човек.
Макар че го бе повикал шефът му, онзи показваше нескрито, че му е неприятна тази работа, че му е омръзнало от такива като мен с тубите. Не каза нищо, но гледаше ядосано, изпод вежди.
- За погребение е – каза шефът.
Това веднага смекчи израза на лицето му и той ме погледна по-дружелюбно.
- Елате с мен – обърна се той на свой ред към мен и тръгна.
Последвах го, след като благодарих на шефа за съдействието. След няколко минути се оказахме между два реда огромни бъчви в огромно хале. Той спря до една бъчва, взе тубата и се приготви да я пълни.
- Кого погребвате ? – попита без да се обръща към мен.
- Николчев – отговорих – Илия Николчев.
- Илия Николчев ! – човекът се изправи бавно, замисли се някое време и продължи – За този човек не е това вино… За него трябва специално вино, момче, много специално вино…
А след малко добави:
- Отишъл си е голям човек, много голям… Ела с мен...
Той напълни тубата от друга бъчва, придружи ме до портала и ме изпрати като много близък роднина.
След година отидох на гроба - беше китна градина.
Точно като другите гробове.