автор: papacot

Стъпват тихо бели крави
в черните поляни.
А над тях дъга извива
многоцветен гръб.

Паднали треви от рани
пеят на коляно.
Свят събрал в очите сиви,
търся своя ръб.

Не над пропаст, не над горест –
само да те видя.
И над нас орлите скални
нека да гнездят.

Отвори за миг прозорец –
виж ме – на корида!
Всеки поглед е сакрален.
Всяка прошка – път…

Но бикът не чака дълго.
Има буден усет.
И налита на сърцето.
Като звяр на кръв.

Аз потъвам бавно. Мълком.
В топлите ти устни.
И ти връщам всичко, взето.
И отлитам пръв…