автор: Obgru6tane

Говориш бавно. Произнасяш бавно и отчетливо всяка дума. Сякаш сам не си вярваш. И другите не ти вярват. Успокоява те, че мълча пред думите ти. Не е за друго – не те слушам. Намалям звука до край и гледам картинките. Тези, които ми харесат.
За да оцелееш тук, трябва да си глух и леко сляп. А май и ти държиш да оцелея. Дори сега старателно замазваш погледа ми, нежно галиш слуха, дето го нямам, и грижовно приглушаваш болката от раната, която с чаена лъжичка дълбаеш в мен. Но ти не знаеш, а и няма от къде да знаеш, че аз вече сменям програмата.
Потъвам в сухотатта на очите ти. Превръщам се в нимфа. Водораслите, не възприели голотата ми, ме обгръщат. И ето ме – царкинята в гланцирана детска книжка. Когато някое хлапе отвори на моята страница, ще му се прииска да ме оцвети. Ще направи косата ми с цвета на нощното небе, а устните ми – бледи като порцел. И така някой път ще те оплета в къдриците си и ще те закача като фиба на тях. А когато ми омръзнеш, ще те целуна. И ако си чел ония снежни приказки, то ще знаеш, че ще се превърнеш в поредната мраморна фигура в градината ми. Така тъжното ти съществуване ще бъде осмислено. А благоволя ли да мина покрай теб, на гладката ти повърхност ще се появи пукнатина. През тая пукнатина ще се просмуче ароматът на кожата ми, а една от каменните ми фигури ще се усмихне. Ще те направя царят в моя шах. Ще се движиш с по едно квадратче. Само при заплаха. Ще те наричат смисълът на играта ми, а мисията ти ще е да те пленят. Или да продължиш да бъдеш загуба на материя върху разграфена плоскост. Ще те пазя, докато не те забравя. А когато и това се случи, ще се загубиш в прашен шкаф редом с пионки и зарчета и едно “ Не се сърди, човече!”.
Лежиш в скута ми и се усмихваш сантиментално. Протягаш ръка през клетката, в която мислиш, че си ме заключил. Приближи се още малко... Ще ти прошепна чий ред е да вземе лъжичката.


П.С. Като спомен от Някога-то с всичките му детски болки.