Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Maryjo71
Днес: 0
Вчера: 2
Общо: 13947

Онлайн са:
Анонимни: 467
ХуЛитери: 2
Всичко: 469

Онлайн сега:
:: vlakant
:: Heel

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Декември 2021 »»

П В С Ч П С Н
    12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031   

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаИх, магесническа му работа, значи... (част 2)
раздел: Разкази
автор: dred

В залата все така царуваше тишината (и паяжините по тавана, впрочем. Я вие се опитайте да почистите таван извисяващ се на 4 метра над пода). Некромантът се бавно, много бавно се обърна. Зад гърба му упорито продължаваше да няма никого. Той избърса потта от лицето си.
-Е, тогава е време да започваме.
Лабораторията на един некромант е много странно място и обикновено е обгърната от романтика и мистерия. И както често се оказва с разни неща имащи се работа с въпросните всъщност симпатично разстояние от дей-ствителостта. Така например никой некромант с достатъчно акъл в главата не би си направил лабораторията под земята. Първо, че с влагата и плесента шега не бива (не един или двама некроманти са си отишли от този свят заради астматичен пристъп или някакво гнусно белодробно заболяване) и второ, защото под десетина метра камъни и пръст вентилацията е много скапана, а онова от което една некромантска лаборатория има наистина ама наистина огромна нужда е качествената вентилация (и некромант естествено, но то се подразбира). Освен това се очакваше въпросната да е тъмно негостоприемно място с паяци по тавана и прах по пода. Само, че я вие се опитвайте да различите съдържанието на хиляди шишенца на мъждивата светлина на горящи факли. Няколко дузини неприятни инцидента свързани с разпльокване на некроманти по пода, стените и тавана имат скущаващ възпитателен ефект върху подрастващото поколение магьосници, което бързо се научи, че разликата между живота и гнусната смърт са големите прозорци и луминисцентното осветление. А пък колкото до паяците и праха на този свят има и некроманти, които просто обичат да им е чистичко.
Същата съдба имаше и онази част с разните стъкленици, в които плават разни неща с доста неясен, но определено гнусен и незаконен произход. Е, тях по принцип си ги има, това не може да се отрече, въпреки че все се намира някой некромант с малко чувствителен стомах, който предпочита да си държи в някое шкафче далеч от собствените си и тези на полицията очи.
Лабораторията на настоящия некромант беше далеч от романтичните при-казки, но за сметка на това беше образец за трезвомислието на магьосник, който предпочита да работи в практична обстановка и евентуално да запази по-голяма част от крайниците си поне до пенсия. До стените бяха нареди лъщящи от чистота плотове, а на тях висяха лавици с разнообразни стъкленички, бурканчета, колбички и всякакви други неща, които един некромант вкарва от време на време в действие. Няколко големи и солидни като германската икономика шкафа с врати заключени с яки като Шварценегер в добрите му години катинари подсказваха, че все пак тук се работи с неща, за които е по-добре да не разпитваме за техническите им спецификации. Зад едно перденце в странична ниша се криеха няколко метални маси с удобни каналчета за оттичане на разни течности, а пък пода бе застлан с лесен за измиване италиански фаянс. Няколко метални шкафа с неясно съдържание говореха, че тук май се случва това-онова от време на време.
Централно място в залата обаче заемаше огромно и доста старомодно огнище, над което стоеше опушен от огъня и годините котел, в който спокойно националния отбор по водна топка би могъл да си провежда домакинските срещи. На каменния под около него си личаха малко поизбледнели пентаграми с неясно макар и подозрително предназначение.
Лазар запретна ръкави на гащиризона, което можеше да не е толкова ефектно ако беше с роба например, но пак ставаше. Понамести престилката си в случай, че пак стане като миналия път (още не можеше да изчисти петната от тавана) и се зае с работата. Струпа няколко цепеници под котела и ги запали. Докато водата в него се сгорещяваше некроманта забърса цял наръч стъкленици от лавиците и започна да изсипва съдържанието им в котела като преди това старателно четеше етикетчета им, изписани с едри и четливи букви. Не напразно сред некромантите грамотността беше 100 процента. Нямаше черен магьосник в цялата Долна земя, който да не умее да чете и пише поне на три езика. Не че си падаха по образованието, де. Просто нямаха кой знае какъв избор. Напредъкът в кариерата и въобще в живота изискваше да могат да разчитат етикетчетата със съставките на магиите. Още във факултета преподавателите им набиваха в главите колко важно е това и въпреки протестите на студентите си не се колебаеха да използват диапозитиви за целта. Не едно или две поколения некроманти бяха виждали в кошмарите си архинекрос Бхонт Жестокия десет минути след като бе сложил в казана око от бахтунски двойноивичест гущер вместо бахрински двойноивичест гущер както бе по рецептата.... е, всъщност от него нямаше какво толкова да се види, но за сметка на това въображението запълваше многобройните липси.
Така че Лазар действаше прилежно, оглеждайки всяка една стъкленичка, изчитайки всяко етикетче и не се срамуваше да прави сверки с огромната книга разчекната на подвижната масичка с колелца до котела. Беше с твърде корици и листи пожълтели от времето и поизцапана с петна, чийто произход по-добре да останат вечна мистерия. В общи линии целия ѝ вид просто пищеше (то е като крещенето, но малко по-оглушително), че се използва и то доста често.
-Така...-мърмореше под нос Лазар, плъзгайки пръст по страницата-това би трябвало да е зъб от другоцарска петниста жаба. Аха. Това е.
Съдържанието на стъкленицата цопна в котела. По повърхността на водата вече плуваха разни странни неща, които имаха вид, че бившите им притежатели не са се разделили с тях доброволно.
-Ухо от обикновена домашна муха-продължаваше да мърмори под нос Лазар- разплодни... ъ-ъ-ъ-ъ-ъ.. неща от плодов прилеп, нокът от змия...
Съдържанието на котела вече бълбукаше и по повърхността му бавно се пукаха мехури, които обикновено можеха да се видят само във вулкан, но с тази разлика, че тези го правеха дори по още по-зловещ начин. Лазар пусна в казана последната съставка (косми от подмишницата на далечноцарски пустинен гущер за любопитните) и произнесе онази древна мантра, която бе носела увереност на хиляди некроманти преди него.
-Абе щом не е избухнало до сега значи всичко е наред.
Той взе нещо, което приличаше на гребло и започна лениво да разбърква съдържанието на котела, което поради липса на по-подходящ термин ще наречем течност. Няколко мехура се пукнаха и по престилката на Лазар плиснаха капки. Разнесе се съскане и във въздуха се заиздигаха облачета дим. Замириса на изгоряла кожа. Той бръкна в един от джобовете на престилката, измъкна лъжица от неръждаема стомана и я пусна я в котела. Тя изчезна в него с мазно и лениво „бльоп“ и след няколко секунди също толкова мазно и лениво изплува на повърхността. По повърхността ѝ за миг се покри с ръжда и лъжицата се разпадна. Петната ръжда- единствения свидетел за краткото ѝ пребиваване в котела, се разтвориха и изчезнаха без следа.
Лазар кимна доволно. Беше готово. Извади от джоба на престилката си тебешир и без да си дава кой знае колко зор надраска няколко пентаграми по пода. Накрая се изправи, избърса праха от коленете си, пое си дъх и произнесе магическите слова:
-Маноне, тука ли си бе???
Отвърна му бълбукане.
-Маноне, покаже се!
Отново нищо. Лазар въздъхна.
-Мразя като прави така-измърмори той и тегли един як шут на котела.
-Ей, ей, ей!-отекна сърдит глас някъде от вътрешността му-По-внимателно де! За малко да се полея с чая!
-Нали знаеш, че ще те призова бе, Маноне!
-Ей, ама то за днес ли беше?
-Да, за днес-изръмжа недоволно Лазар.-Купи си най-накрая един органай-зер! Знаеш ли как помага за служебния график?
-Абе то един служебен график...
В средата на котела се появи голям черен мехур, който се изду бавно и след миг се спука някак бавно, лениво и внимателно сякаш се притесняваше да не опръска някого със съдържанието си. От него щръкна рогата черна глава снабдена с комплект зъби, които биха накарали зъболекар да падне на колене със сълзи на очи и да благославя занаята си. Демонът примигна срещу Лазар забърсвайки с пръст (естествено снабден с подходящ за случая демоничен нокът) една капка черна течност от окото си.
-Здрасти, Лазаре, какво става? Как е хавата?
-Не се оплаквам. При теб как е.
-Ами все още съм женен, така че зле.
Лазар изкриви лице в няма съчувствие. Той самия беше ерген, но мнозина от състудентите му се бяха задомили през годините и със собствените си очи бе виждал как съпругите им правят с тях това, което цяла орда освирепели юнаци не могат. Гледката не беше никак приятна.
-Съжалявам.
-Абе вината си е моя. Тъй става като отидеш на студентско парти и пиеш до откат. Никога недей да го правиш щото не знаеш до какво ще се събудиш сутринта.
-Вече минах през този етап при това без кой знае колко щети.
Лазар естествено си затрая за онази случка през втори курс. Бе се събудил на сутринта във фонтана на ректората чисто гол, в устата си имаше чифт дамски прашки (или поне се надяваше да са такива. Сред студентите имаше няколко момчета с доста... нетрадиционни разбирания за отношенията между мъжа и жената... както за между мъжа и мъжа и жената и жената, а в един случаи и между мъжа и надуваемите кукли) и кой знае защо- в компанията на един ананас и брой от преди 300 години на „Некромантски журнал“ с телефонен номер, на който така и не позвъни. Предпочиташе да не си спомня много-много за това най-малкото, защото човека, който го бе събудил тогава бе самия ректор.
-Късметлия-въздъхна тежко Манон.-Я кажи сега за какво ме призовава що-то излъгах жената, че отивам да купя цигари. Колкото повече стоя тук толкова е по-голям шанса да се сети, че не пуша.
-Имам една поръчка...
-За зловещо проклятие.
Два писъка на ужас отекнаха в залата.
-Ти пък какво правиш тука, бе???
-Ами дойдох да помогна, господарю.
Демонът безуспешно се опиташе да плюе в пазвата си, но липсата на такава видимо затрудняваше процеса.
-Този пък кой???-изхъхри той с глас, който подсказваше, че първата му ра-бота след като приключи тук е да запише час при кардиолога си.
-Новия ми слуга-измърмори Лазар, опитвайки се да успокои сърцето си, което препускаше като инфлацията в Гърция.-Пратиха ми го от агенцията за временна заетост.
-Той беше ли тука преди малко?
-Не, не беше-изръмжа Лазар и погледна Григор.-Абе нали ти казах да ме оставиш сам???
-Да, господарю и поднасям хилядите си извинения за това. Бих искал да споделя триумфа ви над жалките простосмъртни обитаващи този жалък свят, който скоро ще падне в краката ви и ще ви се кланя като свой бог и абсолютен владетел.
В залата се възцари смутена тишина. Лазар и Манон се взираха в сияещото лице на Григор.
-Ъм, Лазаре?-прошепна Манон предпазливо.
-Да?
-На тоя какво му има?
-Въпросът е твърде комплексен, за да ти отговоря в рамките на едно дено-нощие.
-И за какво проклятие става въпрос?
-Тихо, че ще стане по-лошо.
Манон придоби виновно изражение и се потопи в казана. Над повърхността останаха само очите и рогата му като първите зяпаха слугата с онова внимателно добре премерено недоверие, с което лекарите гледаха поредния самообявил се за един конкретен френски пълководец с малко проблемен ръст.
-Григоре?
-Да, о най-велики сред великите господари?
-Би ли могъл да донесеш... ъ-ъ-ъ-ъ-ъ... приношение, с което да утолим не-наситния глад на този жесток и безсърдечен демон, който призовах, за да ми помогне в създаването на свирепото проклятие?
Колкото и невъзможно да изглеждаше Григор засия още повече.
-Веднага, господарю. Тичам...
-Не бързай-каза благосклонно жестокия и безсърдечен демон-аз вече хап-нах, но нали съм ненаситен никога не отказвам нещо допълнително.
-Разбира се, разбира се, о, жестоки-Григор заотстъпва, кланяйки се.-Ведна-га идва.
Вратата се тресна зад гърба на слугата и след миг отекнаха бързо отдалечаващите му се стъпки, което беше малко странно за човек, който трябваше да е полу-инвалид.
-Сериозно, на този какво му има???
-Ами май взима всичко твърде сериозно.
Манон кимна и изведнъж изгледа Лазар нацупено.
-Ненаситен демон, а?
-Ей, само това ми хрумна.
-Жесток и безсърдечен?-продължи да се цупи Манон.-Човече, това наисти-на ме заболя... нарани ме.
-Извинявай.
-Може да съм демон от Пъклото, но това не значи, че думите не стигат до душата ми.
-Казах извинявай.
-Вярно е, че и аз съм правил някои лоши неща, но чак пък...
-Ще ти удвоя премията!
-Изведнъж се почуствах много по-добре, но пак...
-Не прекалявай!
-Извинявай, Лазаре.
-А сега дай да свършим работата преди Григор да се е...
-Повикахте ли ме, господарю?
-УАААААА...
-Маноне?
-Кажи, Лазаре?
-Би ли спрял да пищиш като малко момиченце?
-Не пищя като малко момиченце-нацупи се въпросния.-Просто аз така си викам.
-Като малко момиченце?
-Ми-и-и-и... да. А ти защо не пищиш?
-Щото взех да свиквам. Григоре?
-Какво, господарю?
-Напомни ми после като приключим тук да обсъдим тая работа с внезап-ното появяване зад гърба... в смисъл да я обсъдим отново, защото явно предишното обсъждане не е дало резултат. Плашиш ми сътрудниците така!
Григор погледна демона, който от черен бе станал леко сивкав, което по техните си цветово-гамови стандарти минаваше за пребледняване. Манон се ухили насреща му с познатата неувереност на някой, който се чуди дали събеседника му няма ей сега да грабне брадва, пищейки, че ЦРУ, КГБ и НАТО го следят със сателити и ще удави в кръв де що има наоколо.
-Какво става?-Манон се опита да се ухили малко по-дружелюбно до колко-то това бе възможно за един рогат зъбат демон от Пъклото.
-Вие, о жестоки, сте се уплашили?
Манон хвърли един бърз поглед над рамото на Григор, където Лазар бясно мяташе ръце сякаш се опитваше да изтреби някоя армада комари. На лицето му се изписа искрено учудване.
-Аз? Да съм се уплаша? Пич... в смисъл жалък смъртен червей, аз не знам що е страх!
Григор кимна разбиращо и не особено убедено. Очите му светеха от подозрение.
-А това с писъците?
-Писъци ли? Какви писъци?
-Ами тези от преди малко. В смисъл „УААААА“-то и останалото там.
-Това ами... това не са писъци, а бойни викове.
-Бойни викове?
-Да. Ние в Пъклото така викаме преди да нападнем и да разкъсаме някого с дългите си зъби, острите си нокти и ненаситната си жажда за човешка кръв.
-Звучеше малко като... ами като писък на малко момиченце.
Манон погледна с надежда към Лазар, който пък изведнъж бе открил една много интересна паяжина на тавана и я зяпаше с видим интерес.
-Ами... да. Бойните викове на демоните са като... ами като писъци на малко момиченце. Не знам защо се получава така. Ще да е нещо с гласните струни и тукашната атмосфера. Въздуха в Долната земя ни действа като хелия. Иначе трябва да ме чуеш в Пъклото. Пич, направо.... имах предвид жалък смъртен червей направо ще се... ъ-ъ-ъ-ъ... ще се...
-Изпуснеш-смили се най-накрая Лазар.
-Да, точно така. Ще се изпуснеш от страх. Да.. изпуснеш... определено ще се...-той хвърли един поглед на Лазар гласящ „абе ти само това ли измисли“, Лазар пък му отвърна с друг с приблизителен превод „като искаш нещо по-добро се обади на Шекспир“-... ще се изпуснеш.
-Да се изпусна?-повтори Григор вкарвайки пръст в раната.
-Да.
-Защото...
-Григоре-обади се Лазар.-Приношението за демона!
-А да, вярно. Ето, господарю. Пазя това специално за такива случай!
Григор подаде на Лазар тава, в която имаше... ами нещо. Някога, т,е. преди около хиляди години е била някаква неопределена част от прасе... може би. Трудно би могло да се определи нещо друго под пластовете мърдащи ларви, плесен и някакви други зеленикави на цвят неща, които надали бяха познати на земната наука. Миризмата, която се носеше от нещото спокойно би могла да се използва от немците през Първата световна като химическо оръжие. Очите на Лазар се насълзиха, а рогата на Манон започнаха да се лющят.
-О, боже-изпъшка демона-...исках да кажа, о, Върховни повелителю на Пъ-клото, какво пък е това?
-Предишния ми господар го наричаше демоничен сюрприз-обясни Григор гордо.-По стара семейна рецепта е. С гордост мога да кажа, че никой в Долната земя не го прави по-добро от мен.
Манон се опита да пропълзи по-далеч от нещото но не се получи заради котела. Смрадта бе толкова агресивна, че прочисти синусите му веднъж за винаги и то същия начин, по който ядрена бомба би решила проблема с къртицата в градината с краставиците.
-Определено изглежда... демонично-отбеляза Манон, опитвайки се всячес-ки да не диша.-И много... много сюрпризиращо.
Григор се изчерви.
-Толкова сте мил.
-Пак заповядай ама без това нещо, моля те. Подобен дар не мога да приема два пъти.
Бузите на Григор, въпреки дебелия слой пудра, поруменяха. Той се изкикоти като тинейджърка видяла любимата ѝ рок звезда да ѝ намигва.
-Ама и вие сте един, кръвожадни. А сега да ви е сладко.
Едно мехурче бльопна на повърхността на нещото в тавата, някак проби-вайки си път през слоевете личинки, плесени и СЗО знае още какво. Стомахът на Манон застрашително изклокочи давайки ясен знак, че ако собственика му веднага не си обере крушите по-надалеч от проклетия котел то той ще направи самостоятелно.
Изтълкувал погрешно звука Григор се изкикоти.
-Казах ви, че е най-доброто в Долното земя.
Той тикна тавана в лицето на Манон. Демонът много бавно я пое, страху-вайки се да направи по рязко движение. Това нещо изглеждаше напълно способно да избухне в лицето му. Очите му започнаха да сълзят, а рогата му продължаваха да се люспят.
-О, богове-тихичко изстена той, обмисляйки идеята дали да не го запрати през прозореца.
Манон погледна Григор. Слугата го гледаше с широко отворени пълни с очакване очи. Спомни си статия, която беше прочел във вестника миналата седмица. Говореше за един човечец, който в продължение на 25 години работел тихичко и кротичко като счетоводител в деловодството на компания за производство на хавлии. На рождения си ден занесъл торта да почерпи в отдела, но една от колежките му казала, че била на диета. В отговор кроткия очилат дребосък грабнал брадва и издавил цялото деловодство в кръв. Григор изглеждаше като точно този тип хора, а в некромантска лаборатория колкото и плашещо да звучи най-невинния инструмент за смърт, на който можеш да се надяваш е брадва. За най-смъртоносните на Манон не му се и мислеше.
-Би ли... би ли донесъл нож и вилица, моля те? А, и салфетка ако обичаш.
Григор примигна.
-Но вие сте демон, о жестоки.
-И какво-озъби се Манон.-Само защото съм демон трябва да ям храната си като животно ли??? Ти си бил голям расист, бе!
-Хиляди извинения, о, кръвожадни-запокланя се Григор, отстъпвайки на-зад.-Ей сега ще изтичам до кухнята.


Публикувано от hixxtam на 09.07.2012 @ 13:45:37 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   dred

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

03.12.2021 год. / 23:45:17 часа

добави твой текст
"Их, магесническа му работа, значи... (част 2)" | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.