автор: jeck

Тръгнах по шосето в посока Карлово (то върви успоредно на ж. п. линията). Коли ме задминаваха. Отначало махах, но после престанах. Заваля. По нататък видях един кантон, светеше вътре, почуках, кантонерът ме покани да вляза. Постоплих се малко и продължих.Заваля отново и се подслоних в следващата ж. п. гара по пътя - май че бе Граф Игнатиево - влязох в чакалнята на сушина и завет. Скоро дойдоха две ченгета и ме забраха.
Не си носех поспорта. Закараха ме в участъка и ми заключиха едната ръка с белезници за парапета на стълбището - да пренощувам там. (Щом си без паспорт може да те задържат до 24 часа до установяване на самоличността ти.)
Те се обадиха веднага по телефона до Сливен, оттам им казаха данните от досието ми, разпитаха ме, убедиха се, че съм аз. По едно време ми донесоха две кюфтета и бира - което ме изненада, но и някак внесе човешки нюанс в първоначалното ми усещане за враждебното им, грубо и агресивно отношение. Но ми рекоха: “Ще нощуваш тук, на стълбите.” (Сигурно профилактично - къде съм тръгнал да се скитам по нощите...)
Беше ми студено и за да не стоя на цимента, станах да се движа, да мърдам напред-назад и започнах да си тананикам, да се клатушкам от една страна на друга, да танцувам лекичко. Мина едно младо милиционерче - сигурно отиваше до тоалетната - и ми рече:
- “Спри да пееш!”
- “Защо?”
- “Спри да пееш!”
Аз продължих да си мънкам - мелодията на “Sunshine rege” (Слънчево реге) и той ме удари с юмрук и ме срита. Аз пак понечих да продължа и той пак ме заблъска.
-“Защо ме биеш бе?”- му рекох - “Да не си ме хранил или гледал?”
Пак ме заудря. Беше пийнал. Спрях да пея, усетих, че озверява. На сутринта, като ми отключиха белезниците, почуках на вратата на началника им - може би старши лейтенант беше: “ Младото милиционерче снощи ме удря и рита без причина... ”
- “Да изчезваш. “ - ми рече - “Че може да изядеш още бой. ”
Какво ми беше на душата... Викам си: “Виж, между чуждите хора какво озлобление има, а ние с това момиче тоуж сме близки, приятели, а не можем да се погледнем ей така просто, естествено, човешки, прямо, без предразсъдъци и самонавивания.”
И пак се обърнах към Стряма.
А то било 9-ти септември... (Може би затуй ме пуснаха без много усложнения и бой - заради празника. Ще дойде някой шеф и ще рече: “И на празника ли нарушения, бре...!” Пък ако им бяха казали: “А бре вие май бездействате около празника, а...!” - можех да постоя още някой ден...)...
... На площада в Стряма нямаше пукнат бригадир и тогава май ми просветна в главата, че е 9-ти септември. Реших че са ги пуснали по домовете. И аз си тръгнах обратно - пеш през селата - ходих 20-30 км чак до Оризово. (Бяха едни чисти, тихи, светли междуселски пътища - тези междуселски пътища най са ми пречиствали и разведрявали душата.)
В Оризово се качих на един автобус до Чирпан. В Чирпан хванах друг до Михайлово. (Качвах се на междуселски автобуси или между град и село, защото в тях билета се перфорираше - а можеше и да не перфорираш - което правех аз, докато в междуградските се издаваше или проверяваше от шофьора и там нямаше начин да се кача, защото нямах пари...)
От Михайлово - пеша - минах край Стара Загора по околовръстното и продължих чак до Нова Загора. Оттам от пощата се обадих до Сливен, имах останали някакви стотинки. Вдигна майка и и ми каза, че Силвия не се е върнала в къщи за празника от бригадата. Бях готов да тръгна обратно... С голямо усилие на волята се сдържах и успях да се прибера в Сливен.

-----------------------------------------------------------

Много бяха пътищата, които пребродих през това лято и тази есен...
Много спомени са се запечатали в съзнанието ми от пътищата, най-вече от пътищата, изглежда на път съм се чувствал най-свободно и най-неповторимо, най-вълнуващо и най-естествено... Неспокойната ми душа искаше да опита всичко. Скиталческа душа - зовяха ме пътищата, плашеше ме еднообразието... Близнашка душа - исках да бъда едновременно навсякъде...
После - пак на работа - вече поопарен - вече с твърдото намерение вече да не хуквам току-тъй. Стегнах се и през работните дни не пътувах до Пловдив. Чувствах, че трябва да проявя по-голяма настойчивост в работата си.
Мислех си: “Ще търся удовлетворение и дисциплиниране в работата си, а със Силвия, ако държим един на друг, мога да я изчакам спокойно да завърши. “ В сърцето си усещах, че предстои едно изпитание - един такъв продължителен ангажимент между нас, държащ се на доверието помежду ни, но външно се опитвах да бъда ведър и спокоен. Казвах си вътрешно (сякаш за да го внуша и на другите): “Всичко при мен е наред. Аз не съм центъра на света и няма да ви занимавам със себе си. “ Също си казвах: “Стига си плакал. Стига си привличал вниманието на хората към собствената си персона и своите тревоги. “ Като превъзмогвах тревожното чувство в мен и насочвах вниманието си към хората наоколо, към работата, усещах, че водя една безкомпромисна борба с нервността си... Като преставах да се ровя в себе си, когато забравях за себе си, в работата и общуването с хората около мен, чувствах как в сърцето ми нахлува и вяра в собствените сили, че съм превъзмогнал тревогите си, че съм превъзмогнал неврастеничната си природа - сякаш съм изкачил връх и стоя горе със сърце, прималяло от радост... Това беше невидима, но нелека борба и интуитивно чувствах, че това е шансът на живота ми - за пръв път да спра да се ровя в себе си, да се оплаквам пред себе си и пред хората и да се опитвам да се удържам мъжки, без глезотии. Сякаш полетях високо, високо и си мислех, че не трябва да губя височина на полета, да се стремя да се удържа така и да набирам още височина... Чувствах, че това е моят “звезден” миг в живота, когато се стегнах вътрешно, наложих си дисциплина, разбрах, че за да изляза от омагьосания кръг на тревогите и невротизма, съм имал нужда от съсредоточаване в работата - така, че да се самозабравям... “Просто въпрос на дисциплина. ”- си повтарях - “Да устоиш на идеала си за любовта си, за работата си... “ “Когато започнеш да вярваш в себе си, да изпитваш доверие към себе си, да цениш себе си, тогава идва и доверието към другия човек, към приятеля, към любимия... И наистина - когато се стягах вътрешно, когато се дисциплинирах - усещах една голяма надежда, една голяма вяра в силите си, че мога да се преборя, да устоя това състояние на съсредоточаване, това ведро настроение - и колкото повече успявах - толкова повече растеше чувството ми на вяра и радост от себе си - че съм “борец”, че мога да устоявам на нещата от живота , на настроенията, на тревогите, че не са чак толкова страшни... За първи път победих страха и егоцентризма си. “Мога, мога, мога. “ - повтарях и колкото повече успявах, толкова по-весело и по-ведро ми ставаше на душата. За първи път се чувствах така спокоен, че съм хванал шанса си да живея пълноценно, да надделявам над комплексите и страховете, че съм жив и се боря с живота...