автор: meiia

"Tой издига себе си на една височина
и не иска да слезе от нея, за да стане равен с теб."

Там, където съм аз, по-добре да не идват гости,
по-добре да не диша тревата, когато я стъпкват,
за да не помни в съня си как са й чупили костите
и да си мисли, че още е млада, зелена и гъвкава.

По-добре да гъмжи от живи пропуснати случаи,
да червяса от тях и дървото, и плода на раздора,
и да падне в краката на случайно минаващо куче,
което се мисли за вълк в света на вълчите хора.

По-добре да ме няма, когато за миг ме споходи
да ми върне откъснато копче, изгубена сричка…
Как ще минат по моята суша влюбени параходи,
дето той ми присънва и дето, всъщност, са всичко!

Нека там си остане и нека не слиза в тревогата!
Всяка стъпка посича илюзия, всяка грешка я дави
в тревите бездънни, които простора не могат...
По-добре да е връх! А тревите под него са прави.