автор: verysmallanimal

Някои вярват в бог, други в науката, а има и такива, дето вярват, че купешката ракия е по-хубава от домашната. Както се казва – всеки си е башка луд.
Тая работа с вярването е открай време – още когато хората ходели на тумби из гората, чоплели в земята за корени и чат-пат убивали някоя окуцяла дива коза. Събирали се край огъня, всеки стиснал по една червена мухоморка и си разправяли страшни истории. После тоя, дето пръв си изяждал гъбата, започвал да думка по някой кух дънер, а останалите подскачали наоколо и викали:
- Ух, уух! Амубу, дабобо, их, их!
Което ще рече „Ейй, хубаво стана, че майката-природа ни създаде!”. Вярвали, че са направени от кал, а после Великият Космат Дух е влязъл във всеки от тях, вдъхнал им живец и ги натирил да си търсят колая. Като изключим косматостта на духа, това, в общи линии, е била представата на човека за началото на мъките му в този иначе прекрасен свят.
Но това било отдавна – когато пътеките били пътища, пещерите – къщи, а гърдите на жените – достояние на всеки, който имал очи да гледа. Слънцето се въртяло около земята, тя се нагрявала денем и изстивала нощем, от което Големият Континент се напуквал, напуквал, докато се разцепил на няколко по-малки. Хората също се увеличавали денем, а нощем саблезъбите тигри намалявали броя им. Но тигрите не сколасвали да поддържат равновесието и скоро човеците станали толкова много, че се появили доста мераклии да водят, както се казва, бащина дружина. Също като континентите, те се разделили на групи, всяка със свой си водач и си хванали пътя в търсене на по-сочни ябълки и по-мазни диви прасета. Понякога една група, уморена от безплодно търсене, нападала друга група и я прогонвала от нейното си място. Е, прогонвали само мъжете и старите баби, а младите булки оставяли за себе си, та да има кой да им ражда деца.
- Ааааа – казвали си нашествениците – тук е по-хубаво, бе! Я гледай – техните кокошки какви са едри, като гъски!
Така се формирали народите. Лека-полека народите уседнали и се видяло, че няма нужда всички да събират корени, а някои може да се занимават с други работи. Едни станали началници, други – войници, а трети – занаятчии. Тия последните измислили мотиката, водното колело и калъпа за обувки. През цялото това време продължавали да почитат Великия (космат или не) Дух. До момента, в който един майстор не направил първото огледало. Имало нещо магично в този иначе прост предмет и поради туй първият, който го получил, бил главният шаман. Шаманите, както се знае, използват абстрактното мислене за реални изгоди и този не бил изключение. Та взел той огледалото, погледнал в него и след миг на изненада и уплах умът му заработил с пълна пара.
- Глей ти, какъв съм хубав! Чак ми иде да си посегна – рекъл той на заместника си.
А заместникът, като всички заместници, знаел, че по-хубав от шефа няма и изразил велегласно това си мнение. Главният го похвалил за добрия му вкус, пили по една настойка от горчиви треви и се умълчали. Нещо човъркало отвътре главния шаман, но не можел да разбере какво е. И тогава заместникът му, който бил и по-млад и по-умен се сетил:
- Абе...тоя нашият Велик Дух...на какво ли прилича? Струва ми се че...
- Да? – изпитателно го погледнал главният.
- Ами май прилича на теб, шефе...
Ето това било Откровение. Някои злонамерени хора говорят, че онзи умен заместник бил прототипът на една змия с ябълка в устата, но преки доказателства за това няма. И да е имало, архивите отдавна са изгорели, тъй че заместниците и до ден днешен си живеят в благодатната сянка на началството.
Както и да е.
- И...имам усещането, че Великият Дух те е създал по свой образ и подобие, шефе – продължил мазно заместникът.
Главният притворил очи и на лицето му се изписала святост, която огряла стаята:
- Мъдър човек си ти, млади друже, мъдър. Виждаш невидимото и полята на неограничените възможности са се ширнали пред теб. Я налей още по едно!
Извикали един занаятчия-рисувач, шаманът застанал във всеповелителна поза и не след дълго новият образ на Великия Дух се появил на стената. А отдолу клинописът гласял: „И създаде бог Човека по свой образ и подобие”.
„Човекът” с главна буква, разбира се.
Този скок в разбирането за религията е определил развитието на обществото като цяло и в частност на тези от него, които се занимават с рисуване на портрети. И досега в коридора на общинския съвет в Кутра виси един плакат, изобразяващ Дядо Коледа досущ като тогавашния кмет. И в лице си приличат, и фигурите им еднакви.
В Мамин дол няма такава рисунка – там в кабинета на кметския наместник виси една проядена от молци кожа на Великия Космат Дух, а отдолу пише, че лично другарят Едикойси е гръмнал Духа по време на ловен излет. Всички вярват в това, ако и да знаят, че Петър Куция е свършил тая работа, когато духът го подгонил из малинака над селото.
Маминдолци са християни хора, дума да няма – имат си и църква, и поп Васил от Бяла борика идва почти всеки петък освен по гроздобер – тогава без друго всички са по лозята и ако някой е мераклия да мре, да се жени или да кръщава отроче, да си търси лесното. Най-християни са бабите, защото виждат как вратата към оня свят вече се открехва пред тях. По-младите се сещат за Великия Космат Дух само като имат зор, иначе си пият в кръчмата, заглеждат чуждите жени и ако намерят на пътя изтървано портмоне не го подритват, ами грижливо го прибират. Дечурлигата пък, като видят моторчето на отец Васил, се тупат едно друго по гърбовете и викат:
- Предавам ти поп, предавам ти поп!
Обаче християнството сякаш покрива един по-долен, по-стар пласт на маминдолската душа – пласт, останал още от времето на ония прадеди, дето ловяли куци кози и думкали по кухия дънер. Ще иде, например, някоя булка в църквата, ще палне свещичка за бог да прости, а след това пъргаво ще се изкачи горе на оброчището, където връзва червено парцалче на някой клон, а под дървото оставя пахарка с жито. Защото църквата си е църква, ама като се възпали вимето на кравата няма тън-мън – всички средства са позволени.
Понеже християнските отци предвидливо са заимствали оная история от старите вярвания – за направата на човека от кал, маминдолци нямат проблем с тая част от Светото писание. Тя, както се казва, удовлетворява всички слоеве на мамндолското общество. Освен това всяка пролет, когато хорските села, както казва баба Кондовица, се радват на живота, в Мамин дол вали. И то не така – повали, повали, пък спре, не – водата се излива отгоре дни наред, покрива улиците и ако не са покривите, хората няма да знаят в кой край на селото се намират в момента. Патките, естествено, се радват, ама е малко нечестно заради удоволствието на едни да страдат всички.
А след това дъждът спира и водата се оттича в реката, заедно с ония патки. Остава селото, настлано с кал до глезен. Навремето за тая кал бяха идвали някакви си учени хора от Стара Загора – уж каолин била, уж много ценна, та да правят фабрика за порцеланови паници. Да, ама се оказа, че не било баш каолин, ами не знам какво си и сега Мамин дол си няма фабрика. Особена е тая кал – като жива – стъпиш ли в нея вика „Джвак!” и ти сваля едната обувка. А понякога и двете. Тукашните знаят за тази алчност на калта и по това време на годината си носят резервни обувки – срамота е, все пак, да идеш в здравпункта, примерно, с един бос крак. Не стига, че се виждат дупките на чорапите, ами и фелдшерът, като те види да се клатушкаш, вика:
- Какво стана бе, що куцаш? Да не те настъпи на Драмсъза буля му, а?
А ти се кръстиш, плюеш в пазва и викаш:
- Стига бе, Теньо, пепел ти на езика!
Минава малко време, калта изсъхва, побелява и само тук-там се вижда по някой чепик, здраво стиснат в прегръдките й. Вървиш си и току се загледаш – аааа, ей откъде е минал Стоил Черния! И се подсмихваш доволно – хак му е на тоя серсемин, дето, като му поискаш пари назаем вика:
- Нямам бе, нямам! Е, имам, но ми трябват, ще знаеш...
Нека си купува сега нов чифт, та да му дойде акъла в главата.
И така, всяка пролет маминдолци се изпълват с вяра в библейските писания. Логично е когато имаш толкова кал, да направиш човека именно от нея, а не от, да речем, прасковени костилки. А и друго има, което даже Дяката, дето се учеше в София за студент, не може да обясни. Ей туй – от калта, по някакъв си негов начин, бай Руско прави малки глинени фигурки – такива едни човечета, на които се изхитря да направи лицата тъй, че да приличат на живи хора. Той нали не може дип да ходи, по цял ден или дялка свирки, или прави тия фигурки. И децата знаят – ако донесеш на бай Руско малко шишенце с джанковица, получаваш фигурка. Ако донесеш по-голямо шише – фигурка и свирка. Носят хлапетата ракия и се връщат щастливи у дома, надули свирките, сякаш са на панаир. А на другата сутрин – свирката си е там, а фигурката я няма. Рев, тръшкане – нищо не помага. Няма я и толкоз.
Но ако се вгледаш внимателно, виждаш малки, много малки следи по пътя, а понякога можеш да намериш и някоя обувчица, хваната като в капан в засъхналата кал.
Бай Руско мига с малките си зачервени очички и се смее:
- Бе ти какво искаш? Те и живите хора ей така – днес ги има, а утре – само някоя стъпка в калта или стар чепик...
Тъй то – ще се врътне слънцето около земята и пак ще завали. И ще има кал. И стъпки в калта.