автор: nickyqouo

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА (продължение)
Мускулестата й ръка го шибна по гърба и го накара да пристъпи крачка напред.
- Хайде, мъжлето ми! Да вървим!

Зак се почувствува гадно и неловко – “Дали ми се подиграва? Мамка му! Здрава ръка има тази Алва!” – той премести огромния си ръждив меч от хълбока на гърба. “Така поне не се влачи по земята! Дали да не го заменя с друго оръжие?” - Алва потъваше в мрака на десетина метра от него. Зак затича след нея и скоро също се скри в сенките. Демоните съгледвачи бяха поели по своите пътеки.
Мортир осъзна, че мракът се е спуснал около него и звуците нахлуващи в ушите му са от суетня около пленниците. Странен спомен го бе откъснал от заобикалящия го свят и лека усмивка играеше в ъгълчетата на устните му. Дочуваха се крясъци. Гласът определено бе на жена и звучеше властно.
- Трябва да ни позволите да го лекуваме! Може би ще му помогнем!
- Никой не би могъл да му помогне вече! – гласът на Лоуг бе плътен и звучеше упорито. – Загубил е прекалено много кръв, лежи в калта от часове!
- Трябва да го лекуваме! Трябва да го спасим на всяка цена! Чу ли ме изчадие? Заповядвам ти! Дааг Масон ми трябва жив! Трябва да знам! Разбираш ли робе? Трябва да знам!
Беснеещата красавица с вързани на гърба ръце и хвърлящи искри очи се бе надвесила над масивната фигура на Лоуг – демона. Скандалът бе в стихията си, разгорял се със страшна сила между синеоката жена и приказливия демон. Кошмар! Щяха да събудят и дявола ако спеше на разстояние по – малко от хиляда крачки! Мортир се смъкна с облекчение, и болезнена гримаса заменила за миг леката усмивка, от гърба на коня. Приближи се до кръга демони заобиколили пленниците. Някои от демоните бяха извадили оръжие, други размахваха тежки четирипръсти юмруци във вечерния въздух.
Мортир въздъхна – “Такава разправия! И то по средата на пътя, сред десетки трупове! По дяволите!” – Мортир разбута набитите тела на демоните, което не беше лесно и достигна до Лоуг.
- Стига вече Лоуг! – гласа му бе рязък. – Вече е почти нощ, а ние стоим на пътя като последните глупаци! Стига разправии!
Настъпи тишина. Зеленото око проблясваше в тъмнината.
- Браг, Лоуг! Изтегляте хората на север от пътя в гористия склон. Подгответе лагер за нощта и ако ще има нещо за ядене нека да не е сурово! Една група да остане и да събере всичко което би могло да ни бъде от полза от мъртвите. Оръжие, ризници, ботуши, дрехи, пари! Съберете и конете които се навъртат наоколо! Пленниците да бъдат добре завързани и обезопасени, под непрекъсната охрана и наблюдение!
Мортир се обърна към Лоуг.
- Съгледвачи?
- Имаме съгледвачи във всички посоки. Алва ги води, взе и Зак!
Мортир се ухили:
- ‘Айде стига бе! Сериозно?
Лоуг го изгледа неразбиращо. Мортир осъзна, че е заприказвал на родния си език.
- Добре, добре Лоуг! Олично!
Браг се включи в разговора.
- Отлично ли? Тя ще го схруска! Тя е хищник! Зак ще й послужи за закуска! Ха – ха – ха! – смеха му потъна в хаоса на движението започнало след заповедите на Мортир. Той се огледа за сержант Боп и Войвод. Забеляза ги и викна.
-Хей, Боп! Насам! Вземи и приятелчето със себе си.
Боп и Войвод се приближиха. Мортир улови оглавниците на конете им и рече:
- Отделете синеоката жена от останалите пленници и я задръжте на място докато нашите се изтеглят.
- Ясно, – хищни усмивки разцепиха мутрите на двамата. Боп и Войвод се отправиха да изпълнят нареждането на Мортир. Което не се оказа толкова лесна работа! Красавицата бе буйна, силна и изпълнена със злоба! Дърпаше се, крещеше, хапеше, заповядваше! Ритниците й се оказаха истински проблем! Поведението й едва не предизвика нова сеч в редиците на пленниците, тъй като мъжа с широкополата шапка въпреки вързаните си на гърба ръце, се превърна в сива вихрушка и ударите му с крака и глава натръшкаха няколко от охраняващите го демони! Внушително представление! Истински майстор! Останалите от групата бяха разделени грубо от боеца и жената. Натръшкаха ги на земята с лица в калта и ги овързаха като вързопи, включително и другата жена от групата. На по шумните запушиха и устите. Боецът с широкопола шапка и сиво наметало бе затиснат под тежките тела на четирима демони, удар в тила го изпрати за кратко в страната на безметежните сънища. Някои от демоните извадиха оръжия, нещата излизаха от контрол! Мортир бръкна в раницата и извади своя “Мъглайт”, като същевременно извика:
- Приберете оръжието! Веднага! – от фенера бликна плътен сноп светлина който освети жената, Боп и Войвод. Те бяха слезли от своите коне и привидно се мъчеха да усмирят непокорната, но всъщност хубаво я опипваха и мачкаха. Предвкусваха удоволствието! Демоните се заковаха на място, както и синеоката, Боп и Войвод.
- Стига казах! Тъпи рендета, не можете ли да свършите една работа бързо и ефективно? Къде сте расли, бе? В гората ли? – Мортир бе бесен. - Задници прости! – крачеше между съществата и натръшканите пленници, снопа светлина се забиваше в стреснати демонски лица и не по-малко шокирани човешки лица. Та те просто искаха да се позабавляват и да освободят малко емоции и “нерви”, защо се дървеше толкова тоя Мортир?
Мортир продължи да вика и ръкомаха още известно време, след което осъзна, че отново говори на родния си език! Прободе го мигновено съмнение: “Нима ми липсва дома, предишния живот? Не! Та това е родния ми език, по дяволите! Говорил съм го цял живот, нормално е да говоря собствения си език! Това не означава, че непременно ми липсва предишния живот! НЕ!” – отхвърли съмнението и изрева на демонски:
- Действай по задачите, прибери оръжието и не ме дразнете повече днес тарикати! - последната дума така и никой не я разбра но посланието бе повече от ясно.
Приближи се до жената повалена на колене в калта. Боп и Войвод я стискаха за ръцете, единия бе усукал косата й около ръката си извивайки шията й назад! Мортир освети застиналата група. Зърна хищните усмивки на Боп и Войвод, езиците облизваха лигави устни! Похотливи ръце бяха започнали да разкъсват дрехите й. Мортир потръпна, как бе допуснал да го разберат по такъв превратен начин. “Майчице, какво става тук? Какво си мислят, че правят тези мърляви копелета?” – помисли.
От устните на синеоката се стичаше кръв, очите и примигваха в яркия сноп светлина. Предницата на дрехата й бе разпрана и висеше разкривайки бяла риза отдолу, изпъната от здрава гръд. Дясната ръка на Мортир потръпна конвулсивно.
- Добре началник! Няма проблем, тя е само за теб! Твоя си е отгоре до долу! Искахме само да се позабавляваме малко. Заслужаваме го все пак, нали? Ха – ха! – Боп се изсмя късо след това свое изявление.
- Така си е! Заслужаваме да понамажем нещо сочно шефе, но тази кучка си е само твоя. Щом казваш! – Войвод звучеше леко презрително и ехидно. – Ние ще се задоволим с някое парче от онези които влачиме с нас от кервана. Така де, не се издържа вече! Ще прекъснем цъфтежа на някоя и друга розичка тази вечер!
В главата на Мортир нахлуваше чернота, обземаше го ярост сравнима с деветата вълна при бурно море. Потъна дълбоко, дълбоко! В собствения си мастилено черен мрак!
- Казах да я отделите и доведете при мен мърши! – не осъзнаваше и вероятно в момента не би могъл и да си представи каква гледка представлява отстрани. Зеленото око проблясваше върху бледото лице обградено от влажна, провиснала на кичури коса. Тежките обувки разплискваха кал и мръсна вода докато правеше последните две крачки към двамата войници. Бурята! Урагана! Дълбокото!
Фенерът се стовари в лицето на Войвод! Войникът изкрещя, пусна жената и покри смазания си нос с ръце като се приведе леко напред. Вторият удар бе в тила и го уби на място! Костта изхрущя и хлътна навътре, тялото се заби по лице и застина. Боп бе шокиран но бързо се окопити, пусна жената и посегна да изтегли меча си. Почти успя! Мортир запрати тежкия фенер към стоящия на два метра Боп и го удари в челото. Това зашемети и забави достатъчно противника. Мортир бе изтеглил Назъбения и нанасяше първия удар! Блъскаше като обезумял звяр върху човешката плът. Хвърчаха парчета кости, коси, метални късове от ризница, пръсти, разбити зъби, розово – кървавата маса на мозъка се изливаше през надробения череп. Продължаваше да удря! Назъбеният ядеше плът, кост, метал, кожа! Ненаситно! Тялото не успяваше да се свлече в разкаляното, разорано пространство представлявало някога сух, твърд път. Ударите се стоварваха на мястото където преди секунди бе имало глава, врат, ключици, трапецовиден мускул, горна част на гръден кош. Мортир бе издълбал в тялото смъкнато на колене, клиновидна дупка достигаща на около пет пръста под мястото където врата се свързва с тялото. Издигна оръжието за нова поредица от удари!
Спря за миг да поеме дълбоко дъх! Осакатеният торс се наклони надясно ( от дясното рамо бе останало повече и то натежа ) и се катурна смешно бавно и драматично в плитка локва. Пръстта бе жадна, поемаше бързо влагата след пороя, както и кръвта.
До ушите му достигна собственото му учестено дишане, протяжен вик (осъзна, че самия той крещи) и когато викът секна, дочу шепот:
- Стига, стига! Спри! Моля те, който и да си! Просто спри! Спри!
Извърна тяло надясно. Встрани коленичила , оцапана със своя и чужда кръв, жената шепнеше стиснала очи:
- Спри, спри , спри …..!
Тялото на Мортир Некронакс започна да трепери! Ръката държаща меча се отпусна. Фенерът бе на крачка от него, продължаваше да разцепва нощта с плътен сноп светлина. “Тези батерии се оказаха дяволски добри!” – мина му през ума. Наносекунди, мигове или столетия след това, тъй като вътрешното време на всеки е различно и неизмеримо - “А аз съм пълен ненормалник! Отказвам да повярвам, че това се случва! Искам да спре сега, на секундата! Това не съм аз, мамка му! Не съм такъв злобен звяр! Не съм! Искам това да свърши, да спре!”
Мортир отвори очи, нощта си оставаше същата, втренчените в него погледи си бяха същите, накълцания труп чиито мозък бе изтекъл върху кубинките му, коленичилата в калта до него жена, кръвта по ръцете и оръжието! Всичко си беше същото и си беше на мястото.
Стоял е така дълго! Минути! Когато се огледа установи, че около него освен синеоката заровила лице в шепите си, няма никой! От гористия склон северно от пътя се чуваха слаби, приглушени шумове. “Сигурно са намерили добро място за лагеруване! Браг и Лоуг ще се погрижат за всичко! За мен кой ще се погрижи? Сякаш откачам все повече с всеки изминал ден! От кога съм тук? Колко време?” – всякакви шумове бяха заглъхнали освен лекото прошумоляване на треви и дървеса от слабия ветрец. “Откога? Колко време? Десетина дни?! Не са повече! Всъщност ден – два не са от значение но като, че ли наистина за това кратко време успях да си загубя ума!” – Мортир въздъхна шумно. “Готината мадама би трябвало да бъде със завързани ръце!?” – гърба му се стегна, инстинктивно присви леко колене и внимателно се извърна. Бе стоял достатъчно дълго вцепенен и неподвижен като истукан, би могла да го довърши! “Сигурно е взела нож от някой мъртвец, такива не липсват наоколо, за което и моя милост има принос!”. Завъртя се изцяло. Разглеждаше я! “Определено не е момиче, но повечето момичета могат само да й дишат праха!” – пристъпи крачка към БОГИНЯТА в калта. “Непредпазливо! Може да те намушка! Ще умреш, ще разбереш как се чувствуват телешките пържоли докато ги режат на тъничко!” – подлия гласец се бе завърнал отнякъде.
- Заслужава си да те убие такава жена! Поне можеш да си сигурен , че те е докоснала с истинско и неподправено чувство, било то и омраза!
Тя повдигна лице към него.
- Не разбрах какво каза. – Гласът й бе станал нисък и леко дрезгав. “Сигурно вече е порядъчно настинала.” – помисли Мортир, а на глас изрече:
- Стани. Искам да поговорим!
Синеоката се изправи, опита да приглади буйните си окаляни коси. Лицето й бе зацапано със засъхнала кръв. Дрехите й бяха разкъсани и мръсни. Очите тъмно сини! “ Просто са невъзможно сини!” – Мортир прехапа устни за да се вземе в ръце и да се концентрира! “Не забравяй, че зад всичката тази красота, някъде има скрит нож! Но след всичко случило се, кой би я обвинил! Но все пак не го забравяй!” – подлия глас се промъкна отново в съзнанието му.
- Взимай каквото ще взимаш! Прави каквото искаш! Но нямам за какво да разговарям с теб! – звучеше презрително и високомерно.
- Вероятно сте важна личност тук! – Мортир премина в учтива форма. Съжалявам , че не ви познавам, ако е така! Бихте ли ме осведомили коя, всъщност сте вие?
- Името ми е Рембрандина Хоол.
- Да не би случайно да сте дъщеря или близка роднина на уважавания владетел на тези земи, барон Хоол? – Мортир звучеше любезно.
- Аз съм неговата съпруга, глупако! Аз съм баронеса Хоол! А ти, … ти … - Запъна се за миг, в очите й блесна омраза. – Твоята глава ще стърчи върху пиката на гвардееца пред входа на имението! Тялото ти ще нахрани кучетата!
- Гледате кучета? – Мортир се ухили. – Колко интересно! Някога, когато бях малък и аз гледах куче. – Умивката му се разшири когато няколко различни спомена свързани с неговия женски бултериер, със страховитото име Гилза, изскочиха отнякъде и се затъркаляха в лабиринта на мислите му.
-Но да се върнем на моментното състояние на нещата! – замълча за миг , но не я изпускаше от поглед.”Къде ли е скрила ножа?” - запита се.
- Закъде се бяхте забързали така? Вие и вашите хора? Преследвате ли някого или вас ви преследват? Познавате ли хората участвували в битката тук? Кой е човека когото искахте да лекувате? Защо настоявахте толкова за много това? И накрая ако ви помогна за неговото възстановяване и лечение какво ще получа в замяна?
В погледа на Рембрандина Хоол освен омразата се промъкна и солидна доза презрение.
- Освен, че си бунтовник, насилник, убиец и луд за връзване очевидно към всичките ти достойнства ще трябва да прибавя и „лъжец и жалък търгаш”! Шарлатанин! Лекуваш с магия, така ли бунтовнико? Не заслужаваш да дишаш псе! Не бих рагговаряла с теб, още по малко бих сключвала сделки! - Мортир понечи да отговори.