автор: stambol

За кой ли път под удари се свличат
и стенат многобройните въпроси?
За кой ли път до болка се обичаме,
но болката във себе си не носим?
За кой ли път изпепелени крачим
сред пламъци неутолими страсти?
За кой ли път се взираме вторачени,
за да откършим порива си властен?
За кой ли път ни грабват ветровете
и ни запращат някъде навътре
в безименната пустош на небето -
та после сляпо в мрака да се тътрим?..
Останали без дъх и без опора,
измъчени до смърт и всеотдайност,
със оня плах и невъздържан порив -
да разгадаем скритите си тайни...
И всичко отначало ще ни свързва
със оня лъх на подранила пролет,
в която аз и ти ще бъдем бързеи,
или ранени от дъжда тополи...