автор: nikikomedvenska

Обичай ме диво! Не ден подир ден
с лежерния тон на семейна соната,
в която след работа, тъй уморен,
по навик мъжът си целува жената.

А вънка е буря! И гръм подир гръм
със огнени нокти дерат тишината.
И с празна утроба след зимния сън,
разголила гръд, се извива земята.

Докосва я капчица... После - покой...
А тя се задъхва от пролетна жажда.
Не капки й трябват, а майски порой,
та после през цялото лято да ражда.

И ето че плисва горещият дъжд,
небето обърнал, през облаци минал,
и люби я диво, съвсем като мъж,
жена не докосвал хиляда години.

Така ме обичай! Макар и веднъж -
напук на поличби и лоши прокоби!
Че само тогава, след истински дъжд,
смъртта, покорена, се пръска от обич.